— Опиташ ли се да ми хитрееш, докато се занимавам с ръцете ти, ще ти прегриза гърлото, сополанко. Ясно ли е?
Еди се боеше, че гласът му ще издаде страха му, затова само кимна.
— Добре. Може би ще поживееш по-дълго, отколкото предполагах.
— Ако умра — с дрезгав глас произнесе младежът, — ти повече не ще имаш удоволствието да крадеш в „Мейси“, Дета. Роланд ще разбере за смъртта ми и играта ще свърши.
— Млъквай — измърка чернокожата. — Дръж си езика зад зъбите и остави мисленето на онези, които имат поне капчица мозък в главата. А ти се заеми с третата примка.
6
„Докато ти нанкаше, леля Дета здравата се потруди“, беше казала тя. С отвращение и нарастваща паника Еди установи, че не го е излъгала. Въжето се беше превърнало във верига, състояща се от три примки. Първата Дета беше надянала на шията му, докато той спеше. С втората бе пристегнала ръцете зад гърба му. После го обърна по хълбок и му заповяда да свие крака така, че петите му да се допрат до задните му части. Младежът се досети какво му е подготвила и отказа да се подчини. Дета измъкна единия револвер от прореза в роклята си и притисна дулото към слепоочието му.
— Изпълнявай заповедите ми или ще те застрелям като куче — отново измърка тя. — После ще засипя с пясък мозъка, изтекъл от главата ти, и ще прикрия с косата ти дупката от куршума. Приятелчето ти ще помисли, че си заспал. — Чернокожата злобно се изкиска.
Еди сви колене и тя ловко пристегна третата примка около глезените му. — Готово. Впримчих те като теле на родео.
„Права е мръсницата“ — помисли си младежът. И така се чувстваше неудобно, а ако отпуснеше крака, клупът около глезените му щеше да се стегне още повече, придърпвайки въжето между глезените и китките му. В резултат на това примката на шията щеше да го задуши…
Тя го повлече по пясъка… Господи, колко силна и ловка беше тази безнога жена!
— Хей! Какво правиш? — Еди се опита да и попречи и се почувства като в менгеме, а въжето се вряза в гърлото му. Той се постара да се отпусне (свивай коленете си, глупако, защото отпуснеш ли ги, положително ще се удушиш) и Дета го повлече по неравния терен. Някакъв остър камък издраска страната му и от раната потече топла кръв. Чернокожата се задъхваше. Сега плисъкът на вълните и грохотът на прибоя в скалите се чуваха по-ясно.
„Нима иска да ме удави? Господи, това ли е намислила?“
Не, разбира се. Еди беше разбрал какво го очаква още преди лицето му да попадне сред водораслите, изхвърлени от прилива — лъхна го солената им миризма, усети студеното им докосване, сякаш към него протягаха пръсти отдавна удавени моряци.
Спомни си как веднъж Хенри му беше казал:
„Понякога убиваха някого от нашите… от американците, де. Знаеха, че ние, «старите пушки», не ставаме за тази работа, защото нито един от нас нямаше да хукне след жълтите мутри. И тъй, онези гадове си избираха жертва измежду новобранците, току-що пристигнали от Щатите. Изкормваха го и го оставяха да крещи в предсмъртната си агония, сетне залавяха всички, които се опитваха да го спасят. Знаеш ли как наричаха жертвата, Еди?“
Еди поклати глава и потръпна, като си представи ужасяващата картина.
„Викаха и «гърне с мед» — продължи Хенри. — Нещо сладко, което привлича мухите… или мечките.“
Точно това беше намислила Дета — да го използва като „гърне с мед“.
Тя безмълвно го остави на около два метра под линията на прилива с лице към океана. Ако Стрелецът погледнеше през вратата, щеше да види не приливната вълна, заплашваща да удави Еди (приливът щеше да достигне връхната си точка едва след шест часа), а съвсем различна картина. Но много преди това щеше да се случи нещо друго…
Еди погледна към океана и забеляза, че слънчевите лъчи са образували златиста пътека по водната повърхност. Колко ли беше часът? Навярно наближаваше четири. Слънцето щеше да залезе след около три часа, много по-рано от настъпването на прилива.
А с падането на мрака омарите щяха да излязат от океана, да допълзят до безпомощния завързан човек и да го разкъсат.