— Ти си откачен — каза непознатият с безупречния си английски акцент.
— Не, ти очакваше да срещнеш някоя откачалка. Но аз дойдох добре подготвен. Трябва да се върнеш преди единайсет и да донесеш качествена стока — не е необходимо количеството да е голямо, просто трябва да ми стигне до утре. Иначе ще умреш.
7
Жълтеникавият се върна много преди единайсет; пристигна в девет и половина. Еди предположи, че стоката е била в колата му.
Този път прашецът бе повече. Не беше бял, но поне имаше матовия цвят на слонова кост.
Опита го. Изглеждаше наред. Е, горе-долу. Сви тръбичка от една банкнота и смръкна.
— Е, добре, до неделя — каза рязко жълтеникавият и стана.
— Чакай — спря го Еди, сякаш го заплашваше с пистолет. Всъщност Балазар бе неговото оръжие. В Ню Йорк Емилио Балазар бе важна клечка в света на наркотиците.
— Да чакам ли? — обърна се онзи и го изгледа, сякаш насреща си имаше луд. — Защо?
— Ами, загрижен съм за теб — каза Еди. — Представи си, че се натровя с това, което току-що поех. Всичко свършва. Ако умра, всичко свършва, разбира се. Просто си мислех, че ако само ми прилошее, може да ти дам втори шанс. Като в онази приказка с момчето, което потърква лампата и получава право на три желания.
— Няма да ти прилошее. Това е първокласен хероин.
— Ако е хероин, аз съм Дуайт Гудън.
— Кой?
— Няма значение.
Жълтеникавият седна. Еди се бе настанил зад бюрото, а пред него имаше купчинка бял прашец (отдавна бе изхвърлил кафявата гадост в тоалетната). По телевизията „Мете“ пердашеха „Брейвс“. Младежът изведнъж се успокои; чувството идваше от дълбините на съзнанието му… всъщност идваше от едно място, за което бе чел в медицинските списания. Там, в основата на гръбначния му стълб, се събираха всички нервни окончания. Пристрастяването към хероина водеше до неестествено удебеляване на нервните влакна на това място.
„Искаш ли да се излекуваш мигновено? — беше попитал веднъж Хенри. — Счупи си гръбнака, братко. Краката ще откажат да ти се подчиняват, оная ти работа също, но няма да се налага да се боцкаш.“
Брат му не бе намерил съвета му за особено остроумен.
Честно казано, Еди бе на същото мнение. След като единственият бърз начин да се отървеш от маймуната на гърба ти (както се изразяваха наркоманите) е да счупиш гръбначния си стълб над този нервен възел, значи си имаш работа с голяма маймуна. Не с някой капуцин или друго сладко животинче, а с голям, стар и злобен бабуин.
Еди смръкна, сетне заяви:
— Добре. Става. Можеш да си тръгнеш.
Жълтеникавият стана и го заплаши:
— Имам приятели. Ще дойдат и ще се „погрижат“ за теб. Ще се молиш да ми кажеш къде е ключът.
— Не ми минават тия — отсече Еди. — Сбъркал си адреса.
После се усмихна. Нямаше представа как изглежда усмивката му, но сигурно не беше добродушна, защото онзи побърза да си тръгне, без дори да се обърне.
Когато Еди Дийн се увери, че гадният тип си е отишъл, побърза да се надруса.
И заспа.
8
И сега заспиваше.
Стрелецът, който незнайно как беше проникнал в съзнанието на този човек (чието име все още не знаеше; нищожеството, което Затворникът бе нарекъл „Жълтеникавия“ не произнесе името му, защото не го знаеше), наблюдаваше всичко това както бе гледал театрални постановки по времето, когато светът все още не се бе променил…, защото тогава киното не съществуваше. Ако поне веднъж бе гледал някой филм, щеше да го използва за сравнение. Можеше да извлича от съзнанието на Затворника непознати образи и думи, като използваше асоциации. Странно се получи с името. Знаеше как се казва братът на Затворника, но не и името на самия затворник. Но имената, разбира се, бяха тайни, изпълнени със странна сила.
А и името на човека не бе от особено значение. По-важни бяха слабостта му към наркотиците и железният характер, прикрит дълбоко зад тази слабост, също както тежкият револвер потъва в плаващите пясъци.
Този човек извикваше у Стрелеца болезнения спомен за Кътбърт.
Някой идваше. Затворникът бе заспал и не чу приближаването му. Стрелецът обаче не спеше и отново пое нещата в свои ръце.
9
„Страхотно — помисли си Джейн, — разправя ми колко бил гладен, приготвям му нещо, защото ми става симпатичен, а той да вземе да заспи.“ Изведнъж пътникът — двайсетина годишен, висок, облечен в чисти, поизбелели джинси и риза с индийски мотиви — отвори очи и се усмихна.