Наведе се и погледна през дясното странично стъкло към О’Мира. Полицаят очакваше гласът на непознатия да бъде писклив като на жена — ненапразно преди малко го беше имитирал, предполагайки, че клиентът оглежда витрината, за да си купи зелени белезници. Освен с оръжия Клементс въртеше добра търговия и с белезници, продажбата на които беше разрешена в Манхатън. Повечето хора, които ги купуваха, не бяха аматьори илюзионисти (полицаите бяха против тази търговия, но както обикновено мнението им не интересуваше никого), а хомосексуалисти с предпочитание към садо-мазохизъм. Ала непознатият не говореше като обратен. Гласът му беше сигурен и някак безжизнен.
— Собственикът на магазина открадна портфейла ми — заяви той.
— Кой? — О’Мира наостри уши и се поизправи на седалката. От година и половина търсеха повод да арестуват Джъстийн Клементс. Ако успееха, може би най-сетне щяха да захвърлят униформите и да получат значки на детективи. Вероятно мечтата им нямаше да се сбъдне — това, което се случваше, беше прекалено невероятно — и все пак…
— Собственикът… — повтори Роланд, помълча и добави: — Или може би е бил продавачът…
О’Мира и Карл Делеван се спогледаха.
— Чернокос ли беше? — поинтересува се Делеван. — И набит, нали?
Човекът със синия костюм отново замълча за миг, сетне отвърна:
— Да. С кафяви очи, а под едното око има малък белег.
„Има нещо странно в този човек — каза си О’Мира, — но не мога да определя точно какво.“ Спомни си предположението си много по-късно, когато размишляваше върху случилото се и най-вече върху печалния факт, че златните детективски значки се бяха оказали химера; при даденото стечение на обстоятелствата беше истинско чудо, че с Делеван не ги бяха изхвърлили от полицията.
Няколко години след странните събития О’Мира заведе двамата си сина в бостънския музей на науките. Там видяха компютър, който играеше „морски шах“, и ако човек не успееше при първия си ход да постави кръстче в средното квадратче, роботът неизменно го побеждаваше. Но преди всеки ход той правеше пауза, сякаш търсеше в паметта си всички възможни гамбити. О’Мира и синовете му изпаднаха във възторг; внезапно той си спомни за човека със синия костюм, който имаше същия навик да се замисля, преди да отговаря. Да разговаряш с него беше все едно да беседваш с робот. В ума на Делеван не възникна подобна асоциация, ала след девет години, когато една вечер отиде на кино със сина си (момчето вече беше навършило осемнайсет и скоро щеше да постъпи в колеж), трийсет минути след началото на прожекцията, той скочи на крака и изкрещя:
— Това е той! Той е! Човекът със синия костюм! Човекът, който беше в Кле…
Някой му извика да седне, но Делеван, който беше напълнял с трийсет и пет килограма и бе закоравял пушач, беше умрял от инфаркт още преди човекът от публиката да довърши изречението си. Мъжът със синия костюм, който се беше оплакал, че са му откраднали портфейла, не приличаше на актьора, изпълняващ главната роля във филма, но говореше и се движеше като него. Филмът се наричаше „Терминаторът“.
8
Ченгетата отново се спогледаха. Човекът, за когото говореше Синият костюм, не беше Клементс, а зет му — „Шишкото Джони“ Холдън. Джони беше глупак, но едва ли би му хрумнало да краде портфейлите на клиентите…
„Сам попадна в капана“ — помисли си О’Мира и вдигна ръка, за да прикрие доволната си усмивка.
— Предлагам да ни разкажете какво се е случило — намеси се Делеван. — Как се казвате?
О’Мира, който наблюдаваше непознатия, отново забеляза странната му реакция. Седемдесет и пет процента от жителите на този град смятаха, че изразът „Да ти го начукам“ достойно заменяше старомодното „Приятен ден“. Следователно бе напълно нормално човекът със синия костюм да закрещи: „Хей, оня мръсник ми гепи портфейла! Ще ми помогнете ли да си го взема или ще си играем на въпроси и отговори?“
Но като го поогледа, полицаят си помисли, че този елегантен мъж с добре поддържани ръце може би е от висшето общество, което обясняваше начина му на изразяване. Всъщност О’Мира пет пари не даваше какъв е непознатият. Интересуваше се само как да го използва срещу Арнълд Клементс. Ако арестуваше Дебелия Джони Холдън, той щеше да натопи шефа си, който пък от своя страна можеше да издаде някого от големите клечки — например онзи мазен италианец Балазар или Джинели… Щеше да бъде чудесно… направо върхът.
— Казвам се Джак Морт — отговори непознатият.