— Провери всичко преди кацане, просто за всеки случай — посъветва го Уилсън, — макар че всичко ще мине добре.
Еди не знаеше дали всичко ще мине добре или не, но имаше друга причина да посети тоалетната, преди да се появи надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“. Въпреки всички изкушения — а през последната нощ не ставаше въпрос за изкушение, а за крещяща нужда — бе успял да запази мъничко от онова, което жълтеникавият бе имал наглостта да нарече чист хероин.
Пътниците от Насау не бяха подлагани на същата митническа проверка като онези, които пристигаха от Хаити, Куинсън или Богота, но въпреки това ги наблюдаваха. И то опитни хора. Той трябваше да бъде във върхова форма. Ако можеше да се поуспокои, съвсем мъничко, всичко щеше да мине като по мед и масло.
Смръкна прашеца, хвърли листчето в тоалетната и пусна водата; сетне изми ръцете си.
Докато се връщаше към мястото си, видя стюардесата, която му бе донесла питието. Тя му се усмихна. Младежът отвърна на усмивката и. Седна, закопча колана си, взе някакво списание и го запрелиства. Нито снимките, нито текстовете към тях го интересуваха. Стоманената пружина продължаваше да се натяга и когато най-сетне надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ наистина светна, пружината се нави до краен предел.
Хероинът бе проникнал в организма му — доказателство бе запушеният му нос — но той все още не можеше да почувства действието му.
Малко преди да кацнат, отново изпадна в поредния период на безпаметност… мимолетен, но не подлежащ на съмнение.
Самолетът прелетя над Лонг Айлънд и започна да се снижава.
2
Джейн Дорнинг беше в салона за бизнескласа и помагаше на Питър и Ан да приберат последните чаши от напитките, раздадени след обяда, когато видя младежа с вид на колежанин да влиза в тоалетната на първа класа.
Той се връщаше към мястото си, когато Джейн дръпна завесата, разделяща бизнес и първа класа. Без да се замисля, тя ускори крачка, усмихна му се и го накара да вдигне поглед и да отвърне на усмивката и. Очите му отново бяха светлокафяви.
„Добре, добре. Отиде в тоалетната и свали лещите преди да задреме; след което отново ги постави. За Бога, Джейни! Ама че си глупава!“
Не беше глупава. Не разбираше какво става, но не беше глупава.
„Той беше прекалено блед.“
„И какво от това? Хиляди хора са прекалено бледи, включително и собствената ти майка, след като остана без жлъчен мехур.“
Младежът имаше много интересни сини очи — може би не толкова красиви колкото светлокафявите, — но определено интересни. Защо тогава се притесняваше?
„Човекът обича да променя вида си. Това не е ли достатъчно?“
Не.
Миг преди да светне надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“, тя стори нещо, което не бе правила преди; през това време в главата и отекваха съветите на опитния инструктор. Напълни с горещо кафе един термос и постави червената пластмасова капачка, без преди това да сложи тапата. Зави капачката едва-едва, колкото винтът да захване.
Сузи Дъглас минаваше по пътеката за последен път, казваше на пътниците да загасят цигарите си, да приберат нещата, които са извадили от ръчния си багаж, съобщаваше им, че на летището ще ги посрещне служител на „Делта“, напомняше им да приготвят митническите декларации и документите за самоличност, молеше ги да приберат чашите и слушалките.
„Учудвам се, че не проверяваме дали не са се подмокрили“ — объркано си помисли Джейн. Почувства как собствената и стоманена пружина се навива и пристяга слабините и.
— Ела с мен — каза тя, когато Сузи остави микрофона.
Колежката и погледна първо термоса, сетне лицето и.
— Джейн? Не ти ли е добре? Бледа си като…
— Нищо ми няма. Ела с мен. После ще ти обясня. — Тя хвърли поглед към сгъваемите столчета до вратата.
— Джейн…
— Ела!
— Добре — отстъпи Сузи. — Добре. Няма проблем.
Джейн Дорнинг седна на мястото откъм пътечката. Държеше термоса и не закопча колана си. Искаше да контролира движенията си, а това изискваше и двете и ръце да бъдат свободни.
„Сузи смята, че съм се побъркала.“
Джейн се надяваше да е така.