„Ако капитан Макдоналд кацне твърдо, дланите ми ще изгорят.“
Беше готова да поеме този риск.
Самолетът се снижаваше. Мъжът от място ЗА, мъжът с двуцветните очи и бледото лице внезапно се приведе и издърпа пътната си чанта изпод седалката.
„Това е — каза си Джейн. — Сега ще измъкне граната или автомат.“
В мига, в който зърнеше оръжието му, щеше да отвърти червената капачка на термоса с леко треперещите си ръце. Секунда по-късно по пътечката между редовете щеше да се търкаля един поклонник на Аллах с изгорено лице.
Човекът дръпна ципа на чантата си.
Джейн се приготви.
3
Стрелецът реши, че този мъж, затворник или не, вероятно владее изтънченото изкуство на оцеляването по-добре от останалите пътници в тази летяща карета. Другите бяха доста пълни, а дори и онези, които изглеждаха в добра форма, бяха спокойни, отпуснати, приличаха на разглезени деца; лицата им бяха на мъже, които биха влезли в битка, но след безкрайно хленчене и когато видят червата си на земята; изражението им преди да напуснат този свят няма да бъде гняв или агония, а глупашко учудване.
Затворникът бе по-добър от тях… но не бе достатъчно добър. Съвсем не.
„Жената с военната униформа видя нещо. Не зная какво, но видя, че нещо не е наред. Тя го дебне.“
Затворникът седна. Стрелецът погледна книгата; не искаше да я чете, трябваше да следи жената с военната униформа. Желанието да поеме нещата в свои ръце бе огромно. Но той се сдържаше… поне за момента.
Затворникът бе ходил някъде, където бе взел някакъв наркотик. Това не бе наркотикът, който самият Роланд взимаше, нито пък бе лекарство, което да спаси умиращото тяло на Стрелеца, а някакво вещество, за което хората плащаха луди пари, защото бе забранено от закона. Затворникът щеше да предаде наркотика на брат си, който на свой ред щеше да го отнесе на някой си Балазар. Сделката щеше да приключи, когато Балазар им дадеше наркотика, от който те имаха нужда. Това щеше да стане, ако Затворникът успееше да издържи един непознат за Стрелеца ритуал (в този странен свят сигурно изпитваха необходимост от странни ритуали), наречен „Митнически формалности“. Но жената бе забелязала нещо.
Дали тя можеше да му попречи да изпълни митническите формалности? Роланд реши, че отговорът вероятно е положителен. А сетне? Затвор. И ако Затворникът попаднеше зад решетките, Стрелецът нямаше как да намери лекарството, от което имаше нужда заразеното му тяло.
„Трябва да издържи митническите формалности — каза си Роланд. — И трябва да отиде заедно с брат си при онзи Балазар. Това не е според плана, брат му няма да хареса идеята, но така трябва да стане.“
Защото един търговец на наркотици или ще познава някой, който умее да лекува, или сам ще е лекар. Човек, който ще изслуша какво се е случило с него и ще… може би…
Трябва да мине през митническите формалности, реши Стрелецът.
Отговорът бе толкова прост и ясен, че за малко да му убегне. Пренасянето на наркотика правеше минаването през митническите формалности толкова трудно. Разбира се, там сигурно имаше някакъв оракул, с когото се консултират за багажа на подозрителните пътници. В противен случай тази церемония беше съвсем елементарна, като преминаването на границата на приятелска държава в неговия собствен свят. Всеки, който направеше знак за вярност към владетеля на страната — чисто символичен жест — можеше да прекоси границата. Той бе в състояние да взима разни неща от света на Затворника и да ги пренася в своя свят. Сандвичът с риба тон го доказваше. По същия начин щеше да вземе и пликчетата. Затворникът щеше да издържи митническите формалности. Сетне Роланд щеше да върне наркотика. Дали е възможно?
Този въпрос го откъсна от гледката на водата долу… бяха прелетели огромен океан и сега наближаваха бреговата ивица.
Водата се приближаваше. Летящата карета се снижаваше (Еди хвърли бегъл поглед към океана; Стрелецът се прехласна като дете, което вижда сняг за пръв път). Можеше да взима предмети от този свят; знаеше го със сигурност. Но дали можеше да ги връща? Нямаше представа. Налагаше се да провери.
Бръкна в джоба на Затворника и сви пръстите му около една монета, после се върна през вратата.
4
Когато се изправи, птиците отново се разлетяха. Този път не бяха посмели да се приближат. Цялото тяло го болеше, чувстваше се замаян, имаше температура… и в същото време бе невероятно ободрен от малкото храна, която бе погълнал.