Погледна монетата, която бе взел със себе си. Приличаше на сребърна, но червеникавото ръбче подсказваше, че е направена от някакъв по-обикновен метал. От едната и страна беше изобразен профилът на мъж, чието лице излъчваше благородство, храброст, упорство. Косата му, леко накъдрена на тила, се спускаше вързана на опашка по врата; тя подсказваше известна суетност. Стрелецът обърна монетата и видя нещо толкова изненадващо, че изкрещя с дрезгав, хриплив глас.
От обратната страна имаше орел, птицата, която бе изобразена и на неговото знаме в онези далечни дни, когато все още имаше кралства и знамена, които бяха техни символи. Няма време. Връщай се! По-бързо!
Позабави се още миг; беше се замислил. Трудно се съсредоточаваше — умът на Затворника съвсем не беше бистър, но поне за момента главата му бе за предпочитане пред неговата собствена.
Да пренесе монетата в двете посоки бе само половината от експеримента, нали?
Извади един от патроните, втъкнати в колана му, и го взе в дланта си заедно с монетата, после се върна в странния свят отвъд вратата.
5
Монетата на Затворника беше в дланта му. Не се налагаше да проверява за патрона; знаеше, че не е успял да го пренесе. Все пак реши да провери, трябваше да види със собствените си очи.
О6ърна се, сякаш искаше да нагласи малката хартиена салфетка в горната част на седалката („Мили Боже, навсякъде в този свят имаше хартия“) и погледна през вратата. Видя изнемощялото си тяло; струйка кръв се стичаше от драскотина на бузата му — явно причинена от някое камъче, отронено при преминаването през вратата.
Патронът, който бе държал заедно с монетата, лежеше на пясъка.
Това му беше достатъчно. Затворникът можеше да мине през митническите формалности. Техните стражи можеха да го претърсят от глава до пети.
Нямаше да открият нищо.
Стрелецът се отпусна на седалката, без да осъзнава, поне за момента, че още не е достигнал до същината на проблема.
6
Боингьт прелетя ниско над солените блата на Лонг Айлънд, като остави зад себе си тъмни следи от изгорели газове. Колесникът се спусна.
7
ЗА, мъжът с променлив цвят на очите се изправи и Джейн видя в ръцете му — наистина видя — „Узи“ с къса цев. Миг по-късно тя осъзна, че това са само митническа декларация и една от онези чантички с цип, в които понякога мъжете държат документите си.
Самолетът кацна гладко.
Джейн въздъхна дълбоко и завинти червената капачка на термоса.
— Наречи ме глупачка — прошепна тя на Сузи и пристегна колана си, макар вече да не беше необходимо. Малко преди да кацнат тя бе споделила подозренията си с нея, за да я подготви. — Имаш пълно основание.
— Не — отвърна колежката и. — Постъпи правилно.
— Презастраховах се. Вечерята е от мен.
— Престани! Не гледай към него. Погледни ме. Усмихни се, Джейни.
Джейн се усмихна. Кимна. Питаше се какво, по дяволите, става сега.
— Гледаше го в ръцете — засмя се Сузи. — А аз наблюдавах ризата му, когато се наведе, за да извади чантичката. Под мишниците му има пликове, в които може да се събере достатъчно стока, че да се зареди цял щанд в „Уулуърт“. Но не смятам, че онова, което е в тях, може да се купи от магазин.
Джейн отметна глава и се разсмя, чувстваше се като марионетка.
— Какво ще правим?
Сузи беше много по-опитна от Джейн, която само допреди пет минути смяташе, че държи ситуацията под контрол, а сега се радваше, че колежката и е до нея.
— Ние нищо няма да правим. Ще кажем на капитана, когато слезем. Той ще съобщи на митничарите. Приятелят ти ще се нареди на опашка като всички останали. Само че някой ще го изведе от тълпата и ще го придружи до една стаичка. Мисля, че това ще е първата от много други малки стаи, в които ще се озове този хубавец.
— Господи! — Джейн се усмихваше, но в същото време горещи и студени вълни обливаха тялото и.
Когато пилотите изключиха обратната тяга, тя разкопча колана си, подаде термоса на Сузи, стана и тръгна към кабината.
Слава Богу, младежът не беше терорист, а наркотрафикант. В същото време дълбоко съжаляваше. Та онзи бе толкова симпатичен.
Е, не чак толкова.
8