„Той все още не вижда нищо — помисли си Стрелецът с нарастващ гняв и отчаяние. — О, Господи!“
Еди се бе навел да вземе документите, от които се нуждаеше за ритуала и когато се изправи, видя жената с военната униформа да се взира в него — очите и бяха облещени, лицето и пребледняло като хартиените салфетки по облегалките. Сребристата туба с червена капачка, която той в първия момент бе взел за манерка, очевидно бе оръжие. Сега тя я притискаше до гърдите си. Роланд реши, че след секунда-две или ще я хвърли, или ще отвинти червената капачка и ще го застреля.
Сетне жената се успокои и дори закопча колана си, макар глухият шум да подсказа на Стрелеца и на Затворника, че въздушната карета вече се е приземила. Тя се обърна към жената с военна униформа, която седеше до нея, и и каза нещо. Другата се изсмя и кимна, но ако това беше истински смях, то Стрелецът беше жаба.
Роланд се чудеше как мъжът, чието съзнание се бе превърнало във временен дом за собственото му ка, можеше да бъде толкова глупав. Това се дължеше донякъде на веществото, което вкарваше в организма си, разбира се… то бе аналог на дяволската трева. Донякъде, но не изцяло. Не беше толкова глупав и несъобразителен като останалите, ала в определени моменти не се различаваше от тях.
„Те са такива, защото живеят в светлина — реши внезапно той. — Светлината на цивилизацията, която ти бе научен да цениш повече от всичко останало. Живеят в свят, който не се е променил.“
Щом хората в този свят бяха станали такива, Роланд не бе сигурен дали не предпочита мрака, „Това беше преди светът да се промени“ — казваха жителите на неговия собствен свят и в гласовете им винаги прозвучаваше тъга…, но може би съжаляваха просто така, без да се замислят.
„Жената реши, че аз/той — ще извадим оръжие, когато аз/той се наведохме, за да вземем документите. Когато ги видя, се успокои и направи това, което всички бяха сторили преди каретата да се приземи. Сега с приятелката и разговарят и се смеят, по лицата им — особено нейното, лицето на жената с металната тръба — ги издават. Те си бъбрят, но се преструват, че се смеят… и то, защото разговарят за мен/него.“
Летящата карета се движеше по нещо, което наподобяваше шосе, едно от многото наоколо. Без да изпуска от поглед двете жени, с периферното си зрение Стрелецът виждаше други такива въздушни карети, които се движеха по други шосета. Някои се влачеха тромаво, други препускаха с невероятна скорост — изобщо не приличаха на карети, а на снаряди, изстреляни от оръдейни дула. Колкото и безнадеждна да бе ситуацията, в която се намираше, той копнееше да обърне глава и да види как тези карети политат във въздуха. Бяха сътворени от хора, но като че ли бяха излезли от невероятните легенди за Великата птица, за която се предполагаше, че живяла в древното (и вероятно митично) кралство на Гарлан. Тези пред очите му изглеждаха още по — невероятни, защото бяха сътворени от човешка ръка.
Жената, която му бе донесла сандвича, разкопча колана си (по-малко от минута след като го бе пристегнала) и се запъти към някаква малка врата. „Там седят кочияшите“ — помисли си Стрелецът. Когато вратата се отвори и тя влезе в помещението, той видя, че въздушната карета се управлява от трима души. Едва когато зърна милионите — както му се сториха — циферблати, лостове и лампички, разбра защо са необходими трима души.
Затворникът гледаше всичко това, но всъщност не го виждаше. Корт първо би се изсмял презрително, сетне шамарът му би го запратил в най-близката стена. Умът на Затворника бе заангажиран изцяло с чантата под седалката и тънкото яке в багажното отделение над главата му… и с мисълта за предстоящия ритуал.
Затворникът не виждаше нищо; Стрелецът виждаше всичко.
Жената го е взела за крадец или откачен. Той — или по-скоро аз, да, това ми се струва по-вероятно — е направил нещо, което я е навело на тази мисъл. Беше променила мнението си, но другата жена подхрани подозренията и… само че този път мисля, че двете знаят какво не е наред. Знаят, че той ще се опита да оскверни ритуала.
Сетне Стрелецът изведнъж проумя проблема. Първо, не ставаше въпрос просто да отнесе пликовете в своя свят, както бе сторил това с монетата. Монетата не бе прикрепена към тялото му, така както Затворникът бе привързал пликовете с леплива връв, за да прилепнат плътно към кожата. Лепливата връв бе само част от проблема. Затворникът не бе усетил липсата на една монета сред многото в джоба му, но когато разбереше, че това, заради което бе рискувал живота си, внезапно е изчезнало, направо щеше да откачи… и какво щеше да стане тогава?