„Кой си ти, за Бога?“ — попита Еди неохотно, боязливо. Чу как в съзнанието му се разнесе дълбока въздишка на облекчение.
10
„Повярва ми — каза си Стрелецът. — Благодаря на всички богове, той ми повярва!“
11
Самолетът престана да се движи. Надписът „ЗАТЕГНЕТЕ КОЛАНИТЕ“ угасна. Стълбата тупна глухо върху предната врата. Бяха пристигнали.
12
„Има място, където можеш да ги скриеш, докато минеш през митницата — каза гласът. — Сигурно място. Сетне, когато излезеш, можеш да ги вземеш отново и да ги отнесеш на Балазар.“
Пътниците се бяха изправили, събираха нещата си от багажниците и сгъваха палтата си, които според съобщението от пилотската кабина, нямаше да им потрябват, тъй като навън беше топло.
„Вземи си чантата. Вземи си якето. После иди в нужника.“
„Нуж…“
„А, да, тоалетната.“
„Ако смятат, че пренасям наркотици, ще решат, че искам да ги изхвърля в чинията.“
Но Еди вече беше разбрал, че това няма значение. Никой нямаше да разбие вратата, защото това щеше да уплаши пътниците. А и всички знаеха, че не можеш да изсипеш едно кило кокаин в тоалетната на самолет, без да оставиш следи. Ако гласът казваше истината… значи имаше сигурно скривалище. Но къде можеше да бъде то?
„Това няма значение, по дяволите! ПО-ЖИВО!“
Еди се размърда. Най-после започна да проумява положението, в което се намираше. Не виждаше лицето на Роланд, нямаше и неговия трупан с години опит, нито пък бе подлаган на обучение като неговото — смесица от мъчения и съвършенство. Затова пък виждаше лицата на стюардесите — истинските им лица, онези зад усмивките и услужливото подаване на чантите и куфарите, отрупани в предния отсек. Виждаше очите им, които го стрелкаха, сякаш го удряха с камшик.
Взе чантата и якето си. Вратата към стълбичката бе отворена и пътниците вече напредваха по пътечката. Вратата към пилотската кабина също бе отворена и на прага и стоеше командирът, който се усмихваше…, но същевременно оглеждаше пътниците от първа класа, които събираха багажа си, и… търсеше Еди; откри го, отмести поглед, кимна на някого и разроши косата на един малчуган.
Сега младежът беше спокоен. Просто спокоен, не успокоен от наркотика. Не се нуждаеше от гласа в главата си, за да действа хладнокръвно. Хладнокръвно — понякога това бе добре. Човек трябва да внимава, за да не стане кръвта му толкова студена, че тялото му да изстине.
Еди тръгна напред, достигна мястото, където трябваше да завие наляво, за да влезе в ръкава за пътниците, сетне внезапно постави ръка пред устата си и прошепна:
— Не се чувствам добре.
Тръгна към пилотската кабина, препречи коридора на първа класа и отвори вратата на тоалетната отдясно.
— Боя се, че трябва да напуснете самолета — каза рязко пилотът.
— Не… Мисля, че ще повърна, а не искам да го правя върху обувките ви. Нито върху моите.
Миг по-късно затвори зад себе си вратата на тоалетната. Пилотът говореше нещо. Еди не чуваше какво, не искаше да чуе. Важното в случая бе, че след като онзи само говореше, а не крещеше, всичко щеше да бъде наред. Пилотът нямаше да се разкрещи, когато двеста и петдесет пътници чакаха да излязат през една-единствена врата. За момента бе на сигурно място… и каква полза от това?
„Ако си още там — помисли си, — бързо направи нещо, който и да си ти.“
В продължение на един ужасно дълъг момент нищо не се случи. Всъщност изминаха само няколко секунди, но на Еди Дийн те му се сториха разтегнати като онзи турски локум, който Хенри понякога купуваше, когато бяха малки. Ако не слушаше, брат му го спукваше от бой, ако се държеше добре, купуваше му локум. Така Хенри изпълняваше своите нараснали отговорности по време на летните ваканции.
„Божичко, аз си въобразих… о, Господи, как може да съм толкова откачен…“
„Приготви се — нареди строго гласът. — Не мога да го направя сам. Аз мога да МИНА, но и ти трябва да дойдеш с мен. Трябва да го направим заедно. Обърни се.“
Еди изведнъж започна да вижда през два чифта очи, да чувства с помощта на две нервни системи (но не с всички нервни окончания на непознатия; някои от тях липсваха, бяха отсечени наскоро, остра болка измъчваше тялото му), да възприема света с десет сетива, да мисли с два мозъка и две сърца да изтласкват кръвта му. Обърна се. В едната стена на тоалетната имаше дупка, дупка, която приличаше на врата. Отвъд прага и се простираше сив каменист бряг, в който се разбиваха вълни с мръсносин цвят. Чуваше шума им. Усещаше мириса на сол, мирис горчив като напиращите му сълзи.