„Минавай!“
Някой тропаше по вратата на тоалетната, нареждаше му да излезе веднага.
„Минавай, да те вземат дяволите!“
Еди изпъшка и тръгна към вратата… спъна се… и пропадна в друг свят.
13
Изправи се бавно на крака, усети, че е порязал дясната си длан на ръба на една раковина. Изгледа глупаво кръвта, която бликаше от линията на живота му, сетне видя непознат мъж да се изправя вдясно от него.
Отдръпна се, чувството за дезориентация бе изместено от неподправен ужас: непознатият бе мъртъв, но не го съзнаваше. Лицето му бе измършавяло, костите на черепа опъваха кожата му като парче метал с остри ръбове, увито с плат, който вече се прекъсваше. Кожата на мъжа бе сивосинкава, ако не се броят червеникавите петна от треската, оцветили бузите и врата точно под брадичката, и точката между очите, която наподобяваше непохватен детски опит да се имитира знакът за принадлежност към индуска каста.
Очите му обаче — сини, упорити, умни — бяха живи, изпълнени с ужасяваща и непоколебима жажда за живот. Носеше тъмни дрехи от домашно тъкан плат; черната му риза с навити ръкави бе избеляла до сиво, панталоните приличаха на джинси. Патрондаши се кръстосваха на бедрата му, но повечето им гнезда бяха празни. В кобурите бяха затъкнати револвери, които приличаха на 45-калиброви, но от невероятно стар модел. Полираното дърво на ръкохватките им блестеше сякаш със своя собствена светлина.
Еди, който нямаше намерение да казва каквото и да било, се чу да изрича следните думи:
— Призрак ли си?
— Все още не — изграчи мъжът с револверите. — Дяволската трева. Кокаин. Наречи го както искаш. Свали си ризата.
— Ръцете ти… — Еди ги бе видял. По ръцете на мъжа, който приличаше на ексцентричен стрелец от някой италиански уестърн, блестяха червеникави ивици. Младежът много добре знаеше какво означават. Отравяне на кръвта. Дяволът не просто дишаше във врата на непознатия, той вече се готвеше да вземе душата му.
— Не обръщай внимание на проклетите ми ръце! — нареди му бледият призрак. — Свали си веднага ризата!
Еди чуваше вълните; чуваше самотния вой на вятъра, който не знаеше преграда; виждаше умиращия полудял мъж пред себе си и внезапно се ужаси. Зад себе си обаче чу гласовете на слизащите пасажери и упоритото тропане по вратата.
— Господин Дийн!
„Този глас — каза си той, — идва от друг свят.“
— Можеш да го оставиш тук и да го вземеш по-късно — каза Стрелецът с дрезгав глас. — Господи, не разбираш ли, че трябва да говоря? А изпитвам болка! Няма време, идиот такъв!
За подобни думи Еди би убил мнозина…, но смяташе, че този тип ще го затрудни, макар че, ако се съдеше по вида му, смъртта би била избавление за него.
Той видя истината в сините очи на непознатия; налудничавият им блясък уби всичките му въпроси още в зародиш.
Започна да разкопчава ризата си. Искаше му се да я разкъса като Кларк Кент, докато Лоис Лейн лежеше завързана за железопътната линия, но в реалния живот подобна постъпка бе безсмислена. Рано или късно ще ти се наложи да обясниш къде са липсващите копчета. Затова внимателно я разкопча, докато тропотът зад гърба му продължаваше.
Измъкна дрехата от панталоните си, свали я и я хвърли на брега. Така разкри пластира, който опасваше гърдите му. Приличаше на пациент, който се възстановява след счупване на ребра.
Погледна зад себе си и видя отворена врата… рамката и хвърляше сянка върху сивия пясък, явно някой — най-вероятно умиращият — я бе оставил отворена. През вратата видя тоалетната на първа класа, мивката, огледалото… и собствената си отчаяна физиономия, черната коса, паднала на челото му, и светлокафявите си очи. На сивия пясък пред вратата лежеше Стрелецът и ломотеше Бог знае какво.
Еди хвана бинта, чудеше се откъде да започне, как да намери края; изпадна в отчаяние. Навярно така се чувстваха сърна или заек, пресекли половината шосе и обърнали глава само за да бъдат заслепени от приближаващата светлина на фарове.
На Уилям Уилсън, човекът, чието име По беше увековечил, му бяха необходими няколко минути, за да го овърже така. А след пет или най-много седем минути пилотите щяха да отворят вратата.