Стрелецът кимна към чантата. Не можеше да я посочи с ръка. Еди разбра защо мъжът бе увил китката си с мръсни парчета от ризата си; няколко пръста липсваха.
— Вземи ножа — каза той. — Разрежи бинта. Гледай да не се порежеш. Лесно става. Трябва да внимаваш, но и да действаш бързо. Нямаме време.
— Зная — отвърна Еди и коленичи на пясъка. Това просто не се случваше в реалността. Ето единственият възможен отговор. Както би се изразил Хенри Дийн: „Хип-хоп, животът е фикция, а светът лъжа, така че вземи една доза и се отпусни.“
Това не беше реалност, а просто някаква изключително ясна халюцинация и най-доброто, което можеше да направи, бе да се остави на течението.
Разбира се, че бе халюцинация. Протегна ръка към ципа — или може би това бе катарама — на така наречената „чанта“, когато видя, че тя се затваря с помощта на ивици необработена кожа, кръстосани на зиг-заг. Някои от тях се бяха скъсали и Стрелецът внимателно ги бе завързал на възли, достатъчно малки, че да минават през дънките.
Еди дръпна връвта, разтвори чантата и откри ножа под влажен пакет, който се оказа парче риза с увити в него патрони. При вида на дръжката дъхът му секна — тя имаше мекия сиво-бял цвят на чисто сребро, гравирано със сложна плетеница, която радваше окото…
Изведнъж ухото му експлодира от болка, главата му забуча, червеникав облак замъгли зрението му. Строполи се върху отворената чанта, главата му тупна в пясъка. Погледна нагоре към мъжа с окъсаните ботуши. Това не бе халюцинация. Сините очи, които искряха от лицето на умиращия, казваха цялата истина.
— Ще му се любуваш по-късно, Затворнико — каза Стрелецът. — Сега просто го използвай.
Еди чувстваше как ухото му пулсира от болка и се подува.
— Защо продължаваш да ме наричаш така?
— Разрежи бинта — мрачно отвърна Стрелецът. — Мисля, че ако влязат в нужника, докато си тук, ще останеш в този свят много дълго. И единствената ти компания ще бъде един труп.
Еди извади ножа от канията. Не беше стар; металът, от който бе изработено острието, наточено до такава степен, че бе почти невидимо, сякаш бе събрал в себе си вечността.
— Да, изглежда остър — каза той с разтреперан глас.
16
Последните пътници напускаха самолета. Сред тях една дама на повече от седемдесет години с онова изражение на силно объркване, присъщо единствено на възрастните хора, които летят със самолет за пръв път, и на онези, които не знаят английски, се приближи към Джейн Дорнинг и и показа билетите си.
— Как да открия самолета за Монреал? — попита тя. — Ами багажът ми? Къде ще мина митническа проверка?
— В края на коридора ще ви посрещне служител на летището, който ще отговори на всичките ви въпроси, госпожо.
— Не разбирам защо вие не ми отговорите — настоя възрастната дама. — Коридорът е пълен с хора.
— По-бързо, госпожо — подкани я капитан Макдоналд. — Имаме проблем.
— Извинявам се, че дишам — намуси се жената. — Май че са ме изтървали от катафалката.
И мина покрай тях вирнала нос като куче, което е подушило огън някъде в далечината, стиснала чантата си с една ръка, а в другата малка папка, от която стърчаха толкова много билети и бордни карти, сякаш и предстоеше околосветско пътешествие със смяна на самолета на всяко летище.
— Ето една жена, която никога повече няма да пътува с „Делта“ — промърмори Сузи.
— Пет пари не давам за нея — сопна се Макдоналд. — Тя ли е последна?
Джейн мина покрай тях, огледа седалките в бизнескласа, сетне надникна в главния салон. Беше празен.
Върна се и докладва, че пътниците са напуснали самолета. Макдоналд погледна към ръкава и видя двама униформени агенти на митническата служба да си пробиват път сред тълпата; извиняваха се, но не си правеха труда да се обръщат след хората, които разбутваха встрани. Последна вървеше старата дама, която изпусна папката с билетите. Разхвърчаха се документи и тя се разкрещя.
— Добре — каза Макдоналд, — спрете тук, момчета.
— Сър, не сме федерални служители…
— Така е, но ви помолих да спрете. Благодаря, че се отзовахте толкова бързо. А сега останете там, защото това е моят самолет и онзи тип там е един от моите пътници. Щом слезе и се озове в ръкава, той е ваш и можете да правите с него каквото си поискате. — Кимна към Дир. — Ще дам на това копеле още един шанс и ще разбием вратата.