Еди искаше да танцува. Искаше да подскача. Но седеше спокойно, отпуснато, наблюдаваше мъжете около себе си с присмехулно любопитство, сякаш не умираше за една инжекция, сякаш нямаше да полудее от обземащата го клаустрофобия.
Причината бе онзи, другият, който се бе настанил в мозъка му. В първия момент се бе ужасил от него. Сега благодареше на Бога, че онзи се бе появил.
Другият можеше да е много зле, можеше да умира, но разполагаше с достатъчно желязна воля, че да заеме и на един двайсетгодишен скапаняк.
— На гърдите ти има много интересен червеникав белег — каза един от митничарите. В джоба на ризата му имаше цял пакет цигари. Ако можеше да си вземе пет, Еди щеше да ги пъхне в устата си, да ги запали всичките, дълбоко да вдъхне дима и да се отпусне. — Прикрепил си нещо с лейкопласт, сетне изведнъж ти е хрумнало да го отлепиш и да го изхвърлиш.
— На Бахамските острови пипнах алергия. Вече ви го казах. Повторихме всичко това няколко пъти. Опитвам се да запазя чувството си за хумор, но ми става все по-трудно.
— Майната му на чувството ти за хумор! — отвърна мрачно митничарят и Еди разпозна тона му. Самият той бе говорил така, след като прекара половината нощ в очакване на човек, който не се бе появил. Тези тук също бяха наркомани. Единствената разлика бе, че хора като него и Хенри бяха техният наркотик.
— Какво ще кажеш за дупката в корема си? Откъде се взе, а? — Трети агент сочеше мястото, където Еди се бе порязал. Раната най-сетне бе престанала да кърви, но тъмночервената коричка щеше да се разкъса при най-лекото движение. Младежът посочи възпалената кожа.
— Сърби ме. — Това беше самата истина. — Заспах в самолета — питайте стюардесата, ако не ми вярвате…
— Защо да не ти вярваме?
— Не зная. Често ли хващате наркотрафиканти, които заспиват в самолета? — Замълча, остави им време за размисъл, сетне вдигна ръце. Някои от ноктите му бяха счупени. Други бяха изгризани. Когато се надрусаш, бе забелязал той, ноктите стават любимата ти дъвка. — Не мога да се отуча да не се драскам, докато спя.
— Или докато си бил надрусан. Това може да е белег от игла. — Еди знаеше, че това е невъзможно. Ако си биеш инжекция толкова близо до слънчевия сплит, който бе командният пулт на нервната система, никога няма да можеш да повториш.
— Я ме оставете на мира — сопна се той. — Приближихте се до лицето ми достатъчно близо, за да огледате зениците ми. Знаете, че не съм се друсал.
Третият митнически агент злобно го изгледа.
— За невинно агънце, на каквото се преструваш, знаеш прекалено много за наркотиците, момче.
— Онова, което не съм видял във филмите, съм прочел в „Рийдърс Дайджест“. А сега ми кажете колко пъти ще трябва да повтаряме всичко това.
Четвъртият агент държеше малък найлонов плик.
— Това са влакна. Ще ги изследваме в лабораторията, но отсега знаем, че са останали от лейкопласт.
— Не си взех душ, преди да напусна хотела — каза Еди за четвърти път. — Лежах край басейна, пекох се на слънце. Опитвах се да излекувам обрива си. Обривът от алергията. Заспах. Извадих късмет, че успях да хвана самолета. Наложи се да тичам като луд. Нямам представа какво е полепнало по тялото ми.
Друг агент прокара пръст по кожата от вътрешната страна на ръката му.
— И това не са следи от убождания, нали?
Еди отблъсна ръката му.
— Ухапвания от комари. Вече ви казах. Почти зараснаха. За Бога, слепи ли сте!
Не бяха слепи. Той беше престанал да се боцка в ръката преди месец. Когато се налагаше да се надруса, се инжектираше в горната част на бедрото си… както направи в нощта, когато Жълтеникавият най-после му донесе свестен наркотик. Обикновено само смъркаше кокаин, което вече не задоволяваше Хенри. Това пораждаше чувства, които той още не можеше да определи точно… смесица от гордост и срам. Ако погледнеха там, ако отместеха тестисите му, щеше да си навлече големи неприятности. А една кръвна проба би му докарала още по-големи ядове. Но те не можеха да изискат кръвна проба, без да разполагат с доказателства. А доказателства нямаха. Знаеха всичко, но не можеха да докажат нищо. Има разлика между искане и можене, казваше скъпата му стара майка.