Стана и пристъпи към него. Митничарят не помръдна, но сетне нещо в очите на арестувания — които имаха някакъв странен цвят, изглеждаха ту светлокафяви, ту сини — го накара да отстъпи въпреки волята си.
— НИЩО НЕ НОСЯ! — изкрещя младежът. — СТИГА ВЕЧЕ!
СТИГА! ОСТАВЕТЕ МЕ НА МИРА!
Отново настъпи тишина. Сетне по-възрастният мъж се обърна и извика на някого:
— Не ме ли чухте? Дайте му дрехите!
И всичко свърши.
2
— Смяташ ли, че ни следят? — попита шофьорът на таксито. Изглеждаше развеселен.
Еди се обърна към него.
— Защо мислиш така?
— Непрекъснато гледаш през задното стъкло.
— Изобщо не ми е хрумвало, че могат да ни следят. — Това бе самата истина. Беше видял „опашката“ още щом се огледа за пръв път. Не беше необходимо да се оглежда непрекъснато, за да проверява дали го следват. В този късен майски следобед само пациенти, избягали от лудница, биха могли да изгубят от поглед таксито на Еди. По магистралата почти нямаше коли. — Изучавам организацията на движението, това е.
— О! — възкликна шофьорът. В някои кръгове подобен странен отговор би предизвикал учудване, но таксиметровите шофьори в Ню Йорк рядко задават въпроси; вместо това се съгласяват с всичко. Любимата им фраза е „Ама че град!“, сякаш тези думи са увод към някаква религиозна церемония… което всъщност е самата истина. — Може би само си въобразяваш, че ни следят, не означава, че наистина ни следят. Щях да разбера. Ама че град! Колко души съм следил самият аз. Няма да повярваш колко хора са скачали в таксито ми и са казвали: „Следвай оная кола.“ Сигурно си мислиш, че такива неща стават само във филмите, нали? Така е. Но както казват, изкуството отразява живота и животът отразява изкуството. Такива неща наистина стават! А що се отнася до преследването, трябва да знаеш как да се отскубнеш от…
Еди престана да го слуша, само кимаше в знак на съгласие. Всъщност монологът на шофьора беше доста забавен. Едната от преследващите го коли беше тъмносин седан. Предположи, че в нея пътуваха служители на митническото управление. Другата бе пикап с надпис „ДЖИНЕЛИС ПИЦА“. Имаше дори изображение на пица, но пицата всъщност бе усмихнато детско лице — някакво момче се хилеше и облизваше устни, а под него пишеше „ЪММММ! БООООЖЕСТВЕНА ПИЦА!“ Само че някой невръстен уличен художник с боя-спрей и елементарно чувство за хумор бе задраскал „ПИЦА“ и бе написал отгоре „ЦИЦА“.
Джинели. Еди познаваше само един човек на име Джинели; той беше собственик на ресторант „Четирима бащи“. Пиците за него бяха страничен бизнес, източник на гарантирани приходи, радост за всеки счетоводител. Джинели и Балазар. Те вървяха заедно като дупе и гащи.
Според първоначалния план пред летището трябваше да го чака лимузина с шофьор, която да го отведе в седалището на Балазар — заведение в центъра на града. Но, разбира се, първоначалният план не бе предвидил двучасовото забавяне в малката бяла стая, двучасовия разпит, проведен от цял куп митнически агенти, които преди това бяха извадили и пресушили резервоарите на тоалетната на полет 901 в търсене на наркотици.
Когато Еди излезе, навън естествено не го чакаше никаква лимузина. Явно такива са били инструкциите на шофьора; ако куриерът не се появи до петнайсет минути след като излязат всички пътници, шофьорът да изчезне по най-бързия начин. Не би трябвало да използва и радиотелефона в колата, който можеше да бъде подслушан. Балазар щеше да се обади на свои хора, които да му съобщят, че Еди е загазил и че той на свой ред трябва да се подготви за големи неприятности. Силният характер на младежа може би бе направил впечатление на италианеца, но това не променяше факта, че куриерът е наркоман.
Имаше вероятност пикапът да спре до таксито, някой да насочи през стъклото автоматичен пистолет и да направи на решето задната седалка. Еди разбираше, че ако го бяха задържали четири часа вместо два, щеше да има повод за по-силно притеснение, още по-лошо щеше да бъде, ако го бяха задържали шест часа. Но само два… Може би Балазар щеше да повярва, че куриерът е издържал разпита. Ала все пак… Истинската причина, която го караше да се обръща, беше вратата. Тя го омайваше.
Когато митничарите насила го завлякоха до административната сграда на летище „Кенеди“, той непрекъснато се озърташе и всеки път я виждаше да стои там — невероятна, но реална, неподлежаща на каквото и да било съмнение, само на около метър разстояние. Виждаше вълните, които се разбиваха в пясъка една след друга; виждаше как денят започва да отстъпва пред нощта.