Вратата приличаше на някоя от онези тарикатски картинки със скрит образ; в първия момент не виждаш скритото изображение, но откриеш ли го веднъж, не можеш да видиш нищо друго, колкото и да се опитваш.
Вратата бе изчезнала и в двата случая, когато Стрелецът се бе връщал обратно сам, и това бе уплашило Еди — бе се почувствал като дете, озовало се в тъмна стая. За пръв път това се бе случило по време на разпита.
„Трябва да вървя. — Гласът на Роланд прозвуча съвсем ясно и заглуши въпроса, който митничарите му задаваха. — Ще се върна след малко. Не бой се.“
„Защо? — попита Еди. — Защо се налага да ме изоставиш?“
— Какво има? — обади се един от митничарите. — Май се изплаши.
За секунда младежът наистина се бе уплашил, но този глупак не разбираше истинската причина.
Озърна се, митничарите също се обърнаха. Не видяха нищо освен бяла стена, облицована с бели надупчени плоскости, които служеха за звукоизолация. Еди видя вратата; както обикновено тя бе на около метър от него (сега сякаш беше вградена в стената на стаята — път за бягство, който никой от мъчителите му не можеше да види). Видя и нещо друго. Видя от вълните да излизат някакви неща; неща, които сякаш бяха излезли от филм на ужасите. Приличаха на хибрид между скарида, омар и паяк и издаваха странни звуци.
— Да не би да халюцинираш, Еди? — беше го попитал един от митническите агенти. — Може би си видял някоя буболечка на стената?
Това бе толкова близо до истината, че той едва сдържа смеха си. Разбираше защо онзи трябва да се върне обратно; съзнанието на Роланд беше в безопасност — поне за момента — но чудовищата пълзяха към него и Еди подозираше, че ако той не напусне този свят, скоро ще остане без тяло, в което да се върне.
Изведнъж в съзнанието му прозвуча кресливият глас на Дейвид Лий Рот:
„О, Аивииии… нямам тяло…“
Този път не можа да се сдържи и избухна в смях.
— Кое е толкова смешно? — бе попитал митничарят, който се интересуваше дали Еди е видял някакви буболечки.
— Цялата ситуация. Но е по-скоро странна, отколкото забавна. Искам да кажа, че ако беше филм, щеше да бъде повече в стила на Фелини, а не на Уди Адън, ако разбирате какво имам предвид.
„Ще се оправиш ли?“ — попита Роланд.
„Да, разбира се. ГСР, човече.“
„Не те разбирам“
„Гледай си работата.“
„А! Добре. Няма да се бавя.“
Изведнъж онзи изчезна. Просто изчезна. Като струйка дим, толкова тънка, че и най-лекият полъх на вятъра би могъл да я отнесе. Еди отново се огледа, не видя нищо освен надупчените бели плоскости, нямаше нито врата, нито океан, нито странни чудовища; стомахът му започна да се свива на топка. Вече не се питаше дали това е халюцинация или не; дрогата беше изчезнала, а това бе единственото доказателство, от което той имаше нужда. Но Роланд му бе… помогнал, незнайно как.
— Искаш да окача там картина? — попита един от митничарите.
— Не. Искам да ме пуснеш.
— Веднага след като ни съобщиш къде скри хероина — каза друг. — Или може би беше кокаин, а? — И всичко започна отначало.
Десет минути по-късно — десет безкрайни минути — Роланд отново се върна в мислите му. Можеше да изчезва когато си поиска, да се връща когато си поиска. Еди усети, че онзи е много изтощен.
„Свърши ли работа?“ — попита го.
„Да. Съжалявам, че се забавих толкова. — Пауза. — Наложи се да пълзя.“
Еди отново се огледа. Вратата отново се беше появила, но сега през отвора се разкриваше малко по-различна гледка от другия свят; внезапно разбра, че тук тя се премества заедно с него, там се премества с Роланд. Тръпки го побиха от тази мисъл. Сякаш двамата с Роланд бяха свързани с една пъпна връв като сиамски близнаци. Тялото на Стрелеца лежеше както и преди на прага, но сега Еди съзираше безкраен бряг, обливан от приливните вълни, осеян от чудовищата, които пълзяха по него и задаваха странните си въпроси. Щом поредната вълна се разбиеше в брега, те вдигаха щипки. На младежа му се стори, че гледа някой от онези стари документални филми, в които Хитлер държеше реч и всички изпъваха ръце и крещяха „Sieg heil!“ с такова усърдие, като че животът им зависеше от това — което, ако се замисли човек, си е било точно така. Той видя и следите, останали от мъчителното пълзене на Стрелеца по пясъка.
Докато Еди смаян наблюдаваше гледката, едно от ужасните създания с мълниеносна бързина протегна щипци и сграбчи чайка, която летеше прекалено ниско. Разкъсаната и окървавена птица тупна на пясъка. Чудовището мигом я погълна. Ветрецът подхвана едно бяло перо. Щипките веднага го сграбчиха.