„Мили Боже! — възкликна Еди. — Погледни тези чудовища.“
— Защо непрекъснато се оглеждаш? — беше попитал поредният митничар.
— От време на време погледът ми трябва да си отпочива.
— От какво?
— От физиономията ти.
3
Шофьорът на таксито остави Еди пред сградата на „Кооп Сити“, благодари му за бакшиша от един долар и потегли. Младежът поспря за миг, в едната си ръка държеше чантата, с другата хвана якето и го метна през рамо. Тук двамата с брат му бяха наели двустаен апартамент. Той вдигна поглед към монолитното здание, което приличаше на огромна тухлена кутия за бисквити. Множеството прозорци му напомняха за затвор и гледката им го потискаше, докато Роланд — онзи другият — я намираше за очарователна.
„Никога, дори като дете не съм виждал толкова висока сграда — каза Роланд. — А тук те са толкова много!“
„Да — съгласи се Еди. — Живеем като мравки в мравуняк. На теб може и да ти харесва, но на мен ми е писнало. Ужасно ми е писнало.“
Синята кола мина покрай него; пикапът направи обратен завой и се приближи. Младежът се напрегна и усети как Роланд вътре в него също се напряга. Може би възнамеряваха да го блъснат?
„Да минем ли през вратата? Искаш ли?“ — Роланд беше готов на всичко, но гласът му беше спокоен.
„Не още — отвърна Еди. — Може би искат само да поговорим. Но бъди нащрек.“
Разбра, че бе излишно да предупреждава Роланд; усети, че и в най-дълбокия си сън онзи беше по-подготвен да действа, отколкото самия Еди в най-напрегнатия момент.
Пикапът с изрисуваното усмихнато хлапе приближаваше. Човекът до шофьора свали стъклото. Еди стоеше пред входа на сградата; тялото му хвърляше дълга сянка; стоеше в очакване какво ще се покаже през прозореца на колата — лице или пистолет.
4
За втори път Роланд напусна Еди пет минути след като митничарите най-сетне се предадоха и го освободиха. Стрелецът бе ял, но не достатъчно; беше жаден; но най-важно бе лекарството. Еди не можеше да му достави необходимото лекарство (макар младежът да подозираше, че Стрелецът е прав и Балазар би могъл да му помогне… стига да пожелаеше), но дори няколко таблетки аспирин биха могли поне да свалят температурата му. Когато Стрелецът пристъпи, за да разреже последната част от лейкопласта, младежът беше усетил, че от тялото на човека лъха топлина като от нажежена печка. Той спря пред павилиона за вестници в главния терминал.
„Там, откъдето идваш, имате ли аспирин?“
„За пръв път го чувам. Това магия ли е или лекарство?“
„Мисля, че и двете.“
Еди влезе в павилиона и купи кутия анацин. Върна се до снекбара и взе два огромни хотдога (Хенри ги наричаше „Годзила-дог“) и голяма чаша пепси. Започна да полива кренвиршите с горчица и кетчуп, когато се сети, че не са за него. Нямаше представа дали Роланд не е вегетарианец. Нямаше представа дали тази храна нямаше да убие човека, настанил се в съзнанието му.
„Е, много е късно“ — помисли си той. Когато Роланд говореше — особено, когато действаше — Еди бе сигурен, че всичко това е действителност. Когато Стрелецът се умълчаваше, чувството, че сънува — невероятно реален сън, който бе започнал в самолета — отново го обземаше.
Мъжът му бе доверил, че може да отнесе храната в своя собствен свят. „Вече го направих — бе казал той, — докато ти спеше.“ На Еди не му се вярваше, но онзи го увери, че е истина.
„Трябва много да внимаваме — каза той. — Двама митнически агенти ме наблюдават… НИ наблюдават.“
„Зная, че трябва да внимаваме — обади се Роланд. — Не са двама; петима са.“ Еди внезапно преживя едно от най-странните неща в живота си. Не помръдваше очите си, но чувстваше как те се движат. Роланд ги движеше.
Някакъв тип говореше по телефона.
Жена седеше на една пейка и ровеше в чантата си.
Чернокож младеж, много красив, ако не беше заешката устна, която хирурзите не бяха успели да отстранят напълно, разглеждаше щанда до павилиона, от който Еди току-що бе излязъл.
На пръв поглед тези хора изглеждаха съвсем обикновени, но въпреки това Еди разбра, че го следят. Те бяха като скрити образи в детски пъзел; видиш ли ги веднъж, не можеш да ги изгубиш. Лицето му пламна, защото другият му бе показал това, което сам би трябвало да види. Бе забелязал само двама. Тези тримата бяха по-опитни, но не достатъчно. Очите на човека, който говореше по телефона, не блуждаеха разсеяно, а гледаха право в Еди. Жената, ровеща в чантата си, така и не намираше това, което търсеше, но и не се отказваше, а продължаваше да тършува. А купувачът бе разгледал всяка блуза на щанда поне десет пъти.