Изведнъж той се почувства като петгодишно хлапе, което се страхува да пресече улицата, ако Хенри не го държи за ръка.
„Не се притеснявай — успокои го Роланд. — Не се тревожи и за храната. Ял съм и буболечки, при това живи, които пълзяха в гърлото ми.“
„Да, но това е Ню Йорк“ — отвърна младежът. Занесе двата хотдога и пепси-колата в далечния край на бара и се обърна с гръб към главната зала на терминала. Сетне погледна в левия ъгъл. Изпъкнало огледало отразяваше всичко като свръхчувствително око. Младежът огледа преследвачите; нито един не бе достатъчно близко да види храната и пепси-колата, а това беше добре, защото той нямаше и най-малката представа какво ще се случи с тях.
„Сложи астина върху тия неща с месото. Сетне вземи всичко.“
„Нарича се «аспирин».“
„Добре. Наречи го както искаш, Зат…“
„Еди. Просто го направи.“
Той извади аспирина от пликчето, което бе пъхнал в джоба си, сетне понечи да го остави до единия хотдог, когато внезапно проумя, че Роланд няма да може да махне капака на картонената чаша. Направи го сам, изсипа три хапчета върху едната салфетка, поколеба се, сетне добави още три.
„Три сега, три по-късно — каза той. — Ако има по-късно.“
„Добре. Благодаря ти.“
„А сега какво?“
„Вземи всичко.“
Еди отново погледна в изпъкналото огледало. Двама агенти приближаваха с небрежна походка снекбара, може би предчувстваха, че сега заподозреният ще направи някакъв фокус и искаха да го проследят по-отблизо. Еди трябваше да действа колкото се може по-бързо.
Взе всичко и почувства топлината на кренвиршите в меките бели хлебчета и студенината на пепси-колата. В този момент приличаше на баща, който се кани да занесе закуска на децата си… и тогава всичко започна да се размива.
Сведе поглед, очите му започнаха да се разширяват, да се разширяват, докато най-сетне почувства, че скоро ще изскочат от орбитите и ще увиснат на нервните влакна.
Виждаше кренвиршите през хлебчетата. Виждаше пепси-колата, ледено студената течност бе приела формата на чашата, която вече я нямаше.
Дланите му се плъзнаха една към друга, съпротивлението между тях постепенно намаляваше… сетне се допряха. Храната… салфетките… пепси-колата… шестте хапчета аспирин… изчезна всичко, което бе държал.
„Все едно Исус да слезе на земята и да засвири на цигулка“ — помисли си вцепененият Еди и хвърли поглед към огледалото.
Вратата беше изчезнала… Роланд също бе изчезнал от съзнанието му.
„Добър апетит, приятелю“ — пожела му младежът…, но нима това странно присъствие, което наричаше себе си Роланд, можеше да му бъде приятел? Не беше съвсем сигурен. Човекът наистина го бе спасил, но това не означаваше, че е добър самарянин.
И все пак Еди го харесваше. Страхуваше се от него… но го харесваше.
Подозираше, че с течение на времето ще го обикне както обичаше Хенри.
„Добър апетит, страннико — помисли си. — Добър апетит, остани жив… и се върни.“
Близо до него имаше няколко изцапани с горчица салфетки, оставени от предишен клиент. Той ги смачка на топка и на излизане ги запрати в кошчето до вратата; предъвка с празна уста, сякаш преглъщаше последния си залък. Дори се оригна наужким, когато мина покрай чернокожия и се насочи към табелките, на които пишеше „БАГАЖ“ и „ИЗХОД“.
— Не можа ли да си избереш риза? — подхвърли на негъра.
— Моля? — обърна се чернокожият, който се преструваше, че гледа разписанието на „Америкън Еърлайнс“.
— Мисля, че ти трябва някоя с надпис „НАХРАНЕТЕ МЕ, УВОЛНЕН СЪМ ОТ ДЪРЖАВНА СЛУЖБА“ — каза Еди и от мина.
Докато слизаше по стълбите, видя как жената, която ровеше в чантата си, набързо я затвори и стана от пейката.
„О, Господи, все едно, че наблюдавам парада по случай Деня на благодарността.“
Това бе един дяволски странен ден и той подозираше, че ще се случат още интересни събития.