5
Когато Роланд видя ракообразните чудовища да излизат отново от водата (явно появата им не бе свързана с прилива, привличаше ги тъмнината), той напусна Еди Дийн, за да премести тялото си, преди отвратителните същества да го открият и изядат.
Бе очаквал болката, беше се подготвил. Толкова често бе живял с нея, че тя се бе превърнала в негова стара приятелка. И въпреки това бе учуден от бързината, с която температурата му се покачваше, а силите му отслабваха. Този път наистина умираше. Дали в света на Затворника имаше достатъчно силно лекарство, че да го спаси? Може би. Но ако не го вземеше през следващите шест или най-много осем часа, вече нямаше да има значение. Ако положението продължеше да се влошава, нито лекарство, нито магия в онзи или в който и да било друг свят щяха да го изправят на крака.
Не можеше да ходи. Налагаше се да пълзи.
Канеше се да премине обратно в странния свят, когато видя смачкания на топка лейкопласт и торбичките с дяволския прах. Ако ги оставеше тук, рачищата със сигурност щяха да разкъсат торбичките. Ветрецът щеше да разнесе праха. „Така му се пада“ — каза си Стрелецът, но това не биваше да се случи. Еди щеше да загази много сериозно, ако не успееше да върне белия прах. Почти невъзможно е да блъфираш хора като Балазар; поне какъвто си го представяше. Той щеше да пожелае да види за какво е платил и докато траеше проверката, в Еди щяха да бъдат насочени толкова пистолети, че с тях да се въоръжи малка армия.
Стрелецът прехвърли през врата си обвитите с лейкопласт торбички. Сетне запълзя по брега.
Бе изминал двайсетина метра — достатъчно далеч, за да се почувства на сигурно място, поне така бе преценил — когато изпита ужасяващото чувство, че се отдалечава от вратата. Какво, за Бога, го бе накарало да си го помисли?
Обърна глава и видя вратата; тя не бе останала долу на брега, а се намираше само на метър от него. Втренчи поглед в нея и осъзна, че сам би се досетил за това, ако не бяха треската и шумът, който вдигаха инквизиторите, обсипващи Еди с безкрайните си въпроси къде, кога, как, защо (въпроси, които се сливаха с ужасяващото чаткане на съществата, изпълзели от вълните: „Дад-а-чок? Дад-а-чум? Дид-а-чик?“).
„Сега вратата ме следва — помисли си той. — Преследва и двама ни като проклятие, от което никога не ще се отървем.“ Всичко това не подлежеше на никакво съмнение… както и още нещо.
Ако вратата между тях се затвореше, щеше да се затвори завинаги.
„Когато това се случи — помисли си мрачно Роланд — той трябва да е от тази страна. С мен.“
„Какъв образец за добродетел си, стрелецо! — изсмя се мъжът в черно. Той явно бе заел постоянно място в главата му. — Уби момчето; принесе го в жертва, за да ме хванеш, и предполагам, да отвориш вратата между световете. Сега възнамеряваш да използваш един по един тези трима души и да ги обречеш на нещо, което не би издържал — на живот в чужд свят, където ще умрат бързо като животни от зоопарк, пуснати сред дивата природа.“
„Кулата — ядоса се Роланд. — Стигна ли веднъж до Кулата, изпълня ли своето дело, извърша ли този акт на възкресение или изкупление, те…“
Но пронизителният смях на човека в черно, който бе мъртъв, но продължаваше да живее във вече не толкова чистата съвест и съзнание на Стрелеца, му попречи да довърши мисълта си.
Нито пък мисълта за предателството, което замисляше, можеше да го отклони от целта.
Пропълзя още десетина метра, погледна назад и видя, че дори и най-едрите чудовища не смеят да се отдалечат на повече от пет-шест метра от линията на прилива. А той вече бе изминал три пъти по-голямо разстояние.
„Всичко е наред.“
„Нищо не е наред — отвърна присмехулно човекът в черно — и ти го знаеш.“
„Млъкни“ — помисли си Стрелецът и гласът се подчини като по чудо.
Роланд пъхна торбичките с дяволския прах в процепа между две скали и ги покри с малко трева. Когато свърши, спря да си почине; главата му бучеше, студени и топли вълни обливаха тялото му. Сетне се претърколи през прага и премина в другия свят, като временно изостави заразеното си от смъртоносна инфекция тяло.
6
Когато Роланд се върна за втори път, завари тялото си толкова неподвижно, че се зачуди дали не е изпаднало в кома… състояние, което толкова забавяше телесните функции, че от време на време собственото му съзнание сякаш изчезваше, плъзнало се към вечния мрак.