Събра сили и разбуди тялото си, освободи го и го измъкна от тъмната пещера, в която бе пропълзяло. Накара сърцето си да затупти по-силно, нервите си да възприемат отново болката и събуди плътта си за ужасяващата реалност.
Беше нощ. Звездите светеха. Сандвичите, които Еди му бе дал, бяха единственият източник на топлина сред този студ. Не беше гладен, но трябваше да се храни. Първо обаче… Погледна белите хапчета в шепата си. Еди ги бе нарекъл астин. Не, не беше точно така, но той не можеше да произнесе думата, която Затворникът бе използвал. Важното в случая бе, че астинът е лекарство. Лекарство от друг свят.
„Ако нещо от твоя свят ми помогне, Затворнико — помисли си мрачно Роланд, — това ще са лекарствата, а не сандвичите.“
Все пак трябваше да опита. Не че това бе лекарството, от което имаше нужда — поне така смяташе Еди, — но поне щеше да свали температурата му.
„Три сега, три по-късно. Ако има по-късно.“
Стрелецът сложи три от хапчетата в устата си, сетне махна капачката — някаква странна бяла материя, която не бе нито хартия, нито стъкло, но приличаше и на двете — от картонената чаша с напитката.
Първата глътка го омая дотолкова, че за миг забрави къде се намира — легнал на пясъка с широко отворени очи, смълчан, огрян от лунна светлина. Всеки би го взел за мъртвец. Сетне отпи жадно, хванал чашата с две ръце, пулсиращата болка в чуканчетата, останали от пръстите му, отстъпи пред удоволствието от напитката.
„Сладка! Божичко, колко е сладка! Толкова сладка! Толкова…“
Едно от малките кубчета лед заседна в гърлото му. Той се изкашля, потупа се по гърдите и го изплю. Изпита нова болка в главата си: болка, причинена от прекалено бързото изпиване на прекалено студена напитка. Лежеше неподвижен, чувстваше сърцето си да тупти като разцентрована машина, чувстваше как тялото му се изпълва с енергия толкова бързо, че сякаш щеше да експлодира. Без дори да се замисля какво прави, откъсна ново парче от ризата си — скоро от нея щеше да остане само един парцал, увиснал около врата му — и го постави върху единия си крак. Когато допиеше чашата, щеше да изсипе леда в парцала и да сложи компреса върху ранената си ръка. Но сега умът му бе насочен другаде.
„Сладко! — повтаряше си, опитвайки се да проумее смисъла на тази дума или да се убеди, че в нея има смисъл, също както Еди се опитваше да убеди самия себе си, че онзи, другият, съществува в реалността, а не е плод на някакво умствено разстройство. — Сладко! Сладко! Сладко!“
В тъмната напитка имаше захар, повече захар, отколкото Мартин (който беше голям лакомник, въпреки че изглеждаше като аскет) бе слагал сутрин в кафето си…
Захар… бял… прах…
Стрелецът отмести поглед към торбичките, които едва се виждаха под тревата, с която ги бе покрил, и се запита дали не съдържат захар. Когато Затворникът бе дошъл тук, където двамата бяха отделни хора, прекрасно разбираше какво му говори Роланд. Стрелецът предполагаше, че ако и тялото му премине в света на Еди (а инстинктивно долавяше, че това би могло да стане… макар че тогава вратата щеше да се затвори; същото щеше да се случи и ако Еди пристигнеше тук), тогава и той ще разбира неговия език. От пребиваването си в съзнанието на младежа бе установил, че хората говореха на близки езици. Близки, но не еднакви. Тук „сандвич“ беше „питка“. Там „кльопачка“ беше нещо за ядене. Следователно — беше възможно онова, което Еди наричаше „кокаин“, да се окаже вещество, което за Стрелеца бе „захар“.
Като се позамисли, осъзна, че това е малко вероятно. Еди бе купил напитката съвсем открито, макар да знаеше, че е наблюдаван от служители на жреците на Митницата. Освен това Роланд съобрази, че младежът беше платил много малко, по-малко отколкото струваше питката с месо. Не, захарта не беше кокаин, но той не можеше да разбере защо някой ще иска кокаин или друг забранен от закона наркотик, след като този свят разполагаше с мощен стимулант като захарта, която при това се намираше евтино и в изобилие.
Погледна отново към „сандвича“ и почувства глад… осъзна с учудване и благодарност, че вече е по-добре. Дали това се дължеше на напитката или на захарта?
Може би, но само донякъде. Захарта може временно да върне силите на отпаднал човек; това Роланд бе научил още като дете. Но не можеше да потисне болката или да свали температурата в тялото, когато някаква инфекция го е превърнала в пещ и все пак точно това се бе случило с него… и продължаваше да се случва.
Конвулсивното треперене бе престанало. Потта засъхваше на челото му. Обръчите, които стягаха гърлото му, се бяха разхлабили. Беше невероятно, но факт, и то неоспорим, не беше плод на въображението му или на желанието му. Липсващите му пръсти продължаваха да пулсират от болка, но дори тя сякаш беше понамаляла. Роланд отпусна глава, затвори очи и благодари на Бога.