— Балазар реши, че брат ти ще е на по-сигурно място при него — отвърна Джак, без да се обръща. — Взе го под своя закрила.
— Много добре. Благодари му от мое име, кажи му, че съм се върнал, стоката му е на сигурно място и че ще се погрижа за Хенри, както той винаги се е грижил за мен. Кажи му, че в хладилника имам шест бутилки бира и когато брат ми се върне, ще изпием по три. После ще се качим в колата и ще отидем при Балазар, каквато бе първоначалната ни уговорка.
— Шефът иска да те види, Еди — каза Джак. Гласът му бе невъзмутим. Главата му изобщо не помръдна. — Качвай се в колата.
— Я си го начукай, глупако! — викна младежът и тръгна към вратата на сградата.
8
Разстоянието бе съвсем кратко, но той едва бе успял да измине и половината, когато ръката на Андолини сграбчи рамото му, парещият дъх на гиганта опари врата му. Мозъкът на Джак бе изпратил сигнал до ръката му много по-бързо, отколкото човек би очаквал, като се имаше предвид видът му. Еди се обърна.
„Спокойно, Еди“ — прошепна Роланд.
„Спокойно“ — повтори Еди.
— Бих могъл да те убия заради тези думи — каза Андолини. — Не разрешавам на никого да ми каже да си го начукам особено скапано наркоманче като теб.
— Ще ме убиеш друг път! — изкрещя му той, — но това бе добре пресметнат крясък, хладнокръвен крясък, ако съществуваше такъв. Стояха на улицата — две тъмни фигури под златистия пролетен залез сред бетонната пустош на Бронкс. Минувачите чуха вика му, чуха думата „убиеш“ и веднага наостриха уши, сетне прецениха, че е по-безопасно да се престорят на глухи.
— Рико Балазар наруши дадената дума! Аз постъпих като истински приятел, а той се опитва да ме прецака! За това казвам на теб да си го начукаш, казвам на него да си го начука, казвам на всички да си го начукате!
Андолини го изгледа. Очите на младежа бяха толкова наситенокафяви, че в сравнение с тях роговиците изглеждаха като стар пергамент.
— Ще кажа и на президента Рейгън да си го начука, ако и той ме излъже!
Думите му заглъхнаха в ехото сред тухлите и бетона. Едно-единствено дете с бели шорти и кецове, които контрастираха с черната му кожа, стоеше насред игрището от другата страна на улицата и ги наблюдаваше, стиснало под мишница баскетболната си топка.
— Свърши ли? — попита Андолини, когато ехото заглъхна.
— Да — отвърна Еди с обичайната си интонация.
— Добре. — Джак разпери пръстите си, наподобяващи пръсти на орангутан, и се усмихна…, а когато той се усмихнеше, се случваха едновременно две неща; първо, излъчваше такъв чар, че човек се объркваше от изненада, и второ, проличаваше си колко е умен. Какъв опасен ум има. — Е, да започнем отначало.
Еди прокара пръсти през косата си, скръсти ръце и заяви:
— Мисля, че така ще е по-добре, защото иначе няма да стигнем до никъде.
— Добре — съгласи се Андолини. — Никой не е казал нищо, никой не е обидил никого. — И без да обърне глава и да наруши ритъма на речта си, добави: — Влизай в колата.
Кол Винсънт, който предпазливо бе излязъл от пикапа през вратата, която Андолини бе оставил отворена, се върна толкова бързо, че удари главата си. Плъзна се по седалката, зае старото си място и заразтрива главата си с мрачно изражение.
— Трябва да разбереш, че условията се промениха в мига, в който митничарите те прибраха. — В думите на Андолини имаше логика. — Балазар не е случаен човек. Трябва да се погрижи за своите интереси. Трябва да закриля определени хора. Сред тях, между другото, е и брат ти. Не смяташ, че това са глупости, нали? В противен случай си помисли как ли се чувства Хенри в момента.
— Добре е — промълви Еди, но знаеше, че не е така, и това пролича в гласа му. Той самият го усети, усети го и Джак Андолини. Напоследък Хенри се друсаше непрекъснато. Ризите му бяха прогорени от цигари. Беше се порязал, използвайки електрическата отварачка за консерви. Брат му се чудеше как е възможно човек да се пореже с електрическа отварачка, но Хенри бе успял да го стори. Понякога по кухненската маса оставяше боклук или пък Еди намираше овъглени парчета фолио в умивалника.
„Хенри — казваше той, — Хенри, трябва да вземеш мерки, започваш да губиш контрол, какво искаш, да те арестуват ли?“
„Добре, добре, братле — отговаряше Хенри, — ще се стегна.“ Но щом погледнеше бледото му лице и безжизнените му очи, Еди разбираше, че брат му никога няма да се вземе в ръце.