Всъщност искаше да му каже: „Сякаш си изгубил желание да живееш. На такъв ми приличаш и искам да престанеш. Защото, ако умреш, за какво да живея аз?“
— Хенри не е добре — каза Джак Андолини. — Някой трябва да се грижи за него. Има нужда от — как беше онази песен? — „Мост над бурните води“. Точно от това се нуждае Хенри, от мост над бурните води. Ил Роче е този мост.
„Ил Роче е мост към ада“ — помисли си Еди. Но на глас попита:
— Къде е той? При Балазар ли?
— Да.
— Аз му давам стоката и получавам Хенри, нали така?
— Плюс твоята стока — каза Андолини, — не забравяй това.
— С други думи, както се бяхме уговорили в самото начало.
— Абсолютно.
— Добре, а сега ми кажи, че ще стане точно така. Хайде, Джак. Кажи ми го. И ме гледай право в очите. Искам да видя дали носът ти няма да се удължи.
— Не те разбирам, малкия.
— Напротив. Балазар смята, че стоката му е у мен. В такъв случай трябва да е много тъп, а знам, че не е глупак.
— Нямам представа какво мисли той — заяви спокойно Джак Анолини. — Не е моя работа да знам какво мисли шефът. Той знае, че стоката му е била у теб, когато си напуснал Бахамските острови, знае, че митничарите са те пипнали, след което са те пуснали, знае, че си тук, знае, че стоката му трябва да е някъде тук.
— И знае, че митничарите не отделят очи от мен, защото ти го знаеш и му изпрати кодирано съобщение по радиостанцията в колата. Нещо като „Двойна пица със сирене, без аншоа“, нали така?
Джак Андолини не отговори нищо, погледът му беше все така спокоен.
— Само че му каза нещо, което той вече знаеше. Това е като да свързваш точките, когато знаеш каква рисунка ще се получи.
Андолини стоеше под златистата, постепенно изчезваща светлина на залязващото слънце и продължаваше да гледа спокойно, продължаваше да мълчи.
— Балазар смята, че са ме вербували, че ме контролират. Смята, че съм прекалено глупав да избягам. Не му се сърдя. Има логика. Един наркоман е способен на всичко. Искаш ли да провериш дали не нося микрофон?
— Зная, че нямаш микрофон — отвърна му. — В колата имам една джаджа. Тя улавя предаванията на къси вълни. Затова не мисля, че работиш за ченгетата.
— Така ли?
— Така. Влизай в колата или…
— Имам ли избор?
„Не“ — отвърна в главата му Роланд.
— Не — каза Джак Андолини.
Младежът се върна до колата. Момчето с баскетболната топка продължаваше да стои на отсрещната страна на улицата. Сянката му толкова се беше удължила, че приличаше на сянка на великан.
— Разкарай се, хлапе — скара му се Еди. — Никога не си бил тук и нищо не си видял. Изчезвай.
Детето хукна. Кол го гледаше и се хилеше.
— Мръдни малко — сопна се той.
— Мисля, че трябва да седнеш по средата.
— Мърдай — повтори младежът.
Кол погледна първо него, после Андолини, който изобщо не му обърна внимание, а само затвори вратата и отново се загледа право пред себе си, като ги остави да се оправят сами. Кол зърна лицето на Еди и реши, че е по-разумно да не му противоречи.
Потеглиха към Ню Йорк. Стрелецът (който с изумление наблюдаваше небостъргачите, един от друг по-високи и по-красиви, на мостовете, които се простираха над реката като огромни стоманени паяжини, на летящите карети, бръмчащи като механични насекоми) не знаеше, че мястото, към което отиваха, бе Кулата.
9
Подобно на Андолини Енрико Балазар не мислеше, че Еди Дийн работи за ченгетата; също както Андолини Балазар знаеше.
Барът беше празен. На вратата пишеше „ЗАТВОРЕНО САМО ТАЗИ ВЕЧЕР“. Балазар седеше в кабинета си и очакваше Андолини и Кол Винсънт да доведат хлапака Дийн. Личните му телохранители Клаудио Андолини, братът на Джак и Чими Дрето бяха с него. Седяха на канапето вляво от огромното бюро на Балазар и наблюдаваха с интерес как шефът им строи кула от карти за игра. Отворената врата водеше към малък коридор. Отдясно се намираше малката кухня до бара, където приготовляваха аламинутите. Отляво бяха кабинетът на счетоводителя и складът. В кабинета на счетоводителя трима от „джентълмените“ — с това име бяха известни — на Балазар играеха на въпроси и отговори с Хенри Дийн.
— Добре — каза Джордж Бионди, — ето нещо лесно, Хенри. Хенри? Чуваш ли ме? Събуди се, Хенри…