Карло Чими Дрето смяташе, че това е най-мъдрата мисъл, която някога е чувал.
И все пак веднъж Балазар бе изкарай извън нерви заради срутването на една от „постройките“ му. Случило се беше преди дванайсет или може би четиринайсет години. При него беше дошъл един тип, за да преговарят за доставка на алкохол. Онзи нямаше никакви маниери, никакво възпитание. Вонеше така, сякаш се къпеше веднъж годишно. С две думи, истински ирландец. И, разбира се, ставаше въпрос за пиячка. Ирландците не се интересуваха от дрога, а само от пиене. Онова копеле реши, че кулата от карти на бюрото на Балазар е някаква шега. „Кажи едно желание!“ — изкрещя той, след като Босът му обясни — като джентълмен на друг джентълмен — защо не могат да правят бизнес заедно. Тогава ирландецът, един от онези типове с къдрава рижа коса и бледо лице като на туберкулозен, един от онези типове, чиито имена започваха с О и онази запетайка преди същинското име, се хвърли към бюрото. Приличаше на дете, което духа свещите върху тортата на рождения си ден; картите се разхвърчаха около лицето на Балазар. Той отвори горното ляво чекмедже на бюрото си — чекмеджето, в което останалите бизнесмени държат разни канцеларски вещи, сувенири или други неща — извади един 45-калибров пистолет и застреля ирландеца, без по лицето му да трепне и един мускул. След като Чими и Труман Александър, който беше починал от инфаркт преди четири години, погребаха ирландеца под един курник край Седонвил, Кънектикът, Балазар каза: „Работата на човек е да гради. Работата на Господ е да руши. Съгласен ли си?“
— Да, шефе — отвърна Чими, който наистина смяташе така.
Балазар доволно кимна.
— Изпълни ли нарежданията ми? Зарови ли го някъде, където кокошките или патиците да серат върху тялото му?
— Да.
— Много добре — каза тихо Балазар и извади ново тесте от горното дясно чекмедже на бюрото си.
Ил Роче никога не се задоволяваше с един етаж на своята къщичка от карти. Върху покривите на първия етаж редеше втори, само че не толкова широк; върху втория построяваше трети, върху третия — четвърти. Продължаваше да строи, но след четвъртия етаж се налагаше да стане прав. Човек вече не трябваше да се навежда, за да погледне през пролуките, и когато го стореше, виждаше не триъгълници, а фина и невероятно красива плетеница от ромбове. Ако се загледаше прекалено дълго в нея, главата му се замайваше. Веднъж Чими влезе в залата с кривите огледала на Кони Айлънд и се почувства по същия начин. Втори път не стъпи там.
Той твърдеше (мислеше, че не му вярват, но истината бе, че на никого не му пукаше), че веднъж видял как Балазар построил от картите не къща, а истинска девететажна кула. Чими нямаше представа, че другите хич не се интересуват от разказа му — лицата на всички изразяваха смайване, подмазваха му се, защото беше приближен на шефа. Но наистина щяха да останат смаяни, ако бе в състояние да им опише кулата с думи — колко крехка била, как заела три-четвърти от разстоянието между бюрото и тавана, ажурна конструкция от валета и двойки, от попове и десетки, червено-черна дантела от хартиени ромбове, истинско предизвикателство към света, който се върти във вселена от хаотични движения и сили; кула, която според него олицетворяваше самото отрицание на несправедливостите на живота.
Ако имаше по-богат речник, той щеше да каже: „Погледнах построеното от него и разбрах защо съществуват звездите.“
10
Балазар знаеше какво се беше случило.
Ченгетата бяха надушили Еди — може би самият той бе сглупил, изпращайки хлапака, може би интуицията му го беше подвела, но младежът му се бе сторил свестен. Чичо му, който го въведе в този бизнес, казваше, че всяко правило си има изключения, освен правило номер едно: никога не се доверявай на наркоман. Балазар си бе замълчал — не беше уместно едно петнайсетгодишно момче да отговаря каквото и да било, дори и да изрази съгласие — но си беше помислил, че единственото правило без изключения е, че за някои правила това не се отнася.
„Но ако чичо Вероне беше жив — каза си, — той щеше да се изсмее и да заяви: «Виж, Рико, винаги си бил прекалено умен, винаги си знаел правилата, винаги си държал езика си зад зъбите, когато е било необходимо, но в очите ти винаги е проблясвала подла искра. Винаги си знаел колко си умел, но най-накрая падна в капана на собствената си гордост… винаги съм подозирал, че ще стане така.»“