Той подпря две карти една до друга и ги покри с трета, като обмисляше случилото се.
Арестували са Еди, задържали го за известно време и после го освободили.
Балазар беше прибрал брат му и личните им запаси от стока. Очакваше това да е достатъчно, за да накара младежа да дойде…, за да си поговорят.
Искаше да се срещне с него, защото го бяха задържали само два часа, което означаваше, че нещо не е наред.
Разпитвали са го на летище „Кенеди“, а не на Четиридесет и трета улица, това също беше странно. Следователно малкият се бе отървал от целия или почти целия кокаин.
Или грешеше?
Балазар мислеше. Не проумяваше точно какво се е случило.
Еди беше излязъл от летището два часа след като го бяха свалили от самолета. Времето беше прекалено кратко, за да го пречупят, и прекалено дълго, за да решат, че е чист, че някоя стюардеса е сгрешила.
Балазар мислеше. Не проумяваше какво се е случило.
Братът на Еди беше като зомби, но младокът все още беше с ума си, все още имаше кураж. Не би се пречупил за някакви си два часа… освен ако не ставаше въпрос за брат му. Ако той не беше замесен.
Но как така не го бяха завели на Четиридесет и трета улица? Защо не го бяха качили на някой от онези микробуси на Митническото управление, които щяха да изглеждат досущ като пощенски, ако не бяха решетките на прозорците? Защото Еди наистина бе направил нещо със стоката? Беше ли я изхвърлил? Или скрил?
Невъзможно е да скриеш каквото и да било в самолета.
Невъзможно е да изхвърлиш каквото и да било.
Разбира се, невъзможно беше и да избягаш от определени затвори, да ограбиш определени банки, да се измъкнеш чист от определени обвинения. Но въпреки това хората го правеха. Хари Худини се бе измъквал от усмирителна риза, от заключени куфари, от банкови трезори. Но Еди не беше Хари Худини. Или беше?
Можеше да нареди да убият Хенри в апартамента му, да заколят Еди на улицата или още по-добре, пак в апартамента. Ченгетата щяха да решат, че двама наркомани са се надрусали, забравили са, че са братя, и са се убили взаимно. Но така много въпроси щяха да останат без отговор.
Сега щеше да научи истината, за да се подготви за неприятни изненади или просто да задоволи любопитството си, след което щеше да убие и двамата братя.
Няколко отговора повече, двама наркомани по-малко. Известна печалба, незначителна загуба. В съседната стая подновиха играта.
— Добре, Хенри — каза Джордж Бионди. — Внимавай, защото този въпрос е подвеждащ. Разделът е география. Въпросът е:
„На кой континент кенгурата са местен животински вид?“
Тишина.
— Джони Кеш — отвърна Хенри. Думите му бяха последвани от гръмогласен смях.
Стените се разтресоха.
Чими се напрегна, очакваше къщичката от карти на Балазар (която щеше да се превърне в кула само ако Господ или невидимите сили, които управляваха Вселената от негово име, пожелаеха) да се срути.
Картите потрепериха. Ако една паднеше, всички щяха да рухнат.
Но това не се случи. Балазар вдигна поглед, усмихна се на Чими и промълви:
— Знаеш ли, селяндур такъв, понякога Бог е милостив, понякога много зъл — според случая; обаче ти си кръгъл идиот.
Чими се усмихна.
— Да, сеньор. Аз съм кръгъл идиот, но съм готов да умра за вас.
— Не е необходимо — усмихна се той. — Еди Дийн ще умре. — Спокойно започна да реди втория етаж на кулата.
11
Когато колата спря до бордюра пред бара на Балазар, Кол Винсънт погледна Еди. Онова, което видя, беше направо невероятно. Опита се да каже нещо, но не успя да издаде нито звук. Езикът му сякаш бе залепнал за небцето; от устата му излезе само приглушен стон. Видя как очите на младежа от кафяви станаха сини.
12
Този път Роланд не взе съзнателно решението да се намеси. Направи го без да мисли, реагира машинално, както би скочил от стола си и би грабнал револверите, ако някой се втурнеше в стаята.
„Кулата! — трескаво мислеше той. — Мили Боже, това е Кулата, Кулата на фона на небето. Кулата! Виждам Кулата в небето, очертана от пламъци! Кътбърт! Алън! Дезмънд! Кулата! Кул…“
Този път обаче почувства съпротивата на Еди — не беше насочена срещу него, младежът се опитваше да го заговори, да му обясни нещо.