Стрелецът се оттегли в дъното на съзнанието му и се заслуша — заслуша се отчаяно, докато на един далечен бряг телесната му обвивка се гърчеше и трепереше като тяло на човек, който сънува най-прекрасен сън или най-зловещ кошмар.
13
„Реклама! — крещеше Еди в собственото си съзнание… и в съзнанието на другия. — Това е реклама, неонова реклама. Нямам представа за каква кула си мислиш, но това е само един бар, заведението на Балазар «Наклонената кула»! Кръстена е на онази в Пиза! Това е само реклама, която трябва да наподобява шибаната кула в Пиза! Успокой се! Успокой се! Нима искаш да ни убиеш, преди да стигнем до Балазар?“
„Пица ли?“ — неуверено повтори Стрелецът и погледна отново.
Табела. Да, точно така, сега виждаше съвсем ясно: това не беше Кулата, а пътепоказател. Беше наклонен на една страна, с надупчена повърхност и нищо повече. Сега вече виждаше, че пътепоказателят е направен от някакви тръби, които — неизвестно как — бяха изпълнени с червени блуждаещи огньове. В някои тръби имаше повече блатен газ, в други по-малко; в някои огънят пулсираше.
Видя и буквите под кулата, които също бяха направени от извити тръби; повечето от тях бяха главни. „КУЛАТА — прочете ги, сетне успя да разчете и втората дума: — НАКЛОНЕНАТА КУЛА.“
„Разбираш ли, че това е само табела? Останалото няма значение!“
„Разбирам“ — отвърна Стрелецът и се запита дали Затворникът вярва в това, което казва, или просто се опитва да задържи положението под контрол, питаше се дали Еди вярва, че всеки знак е нещо съвсем маловажно.
„Тогава се успокой! Чуваш ли ме? Успокой се!“
Кол Винсънт успя най-сетне да отлепи езика си от небцето и пресипнало изрече:
— Джак…!
Андолини изключи двигателя и нервно го погледна.
— Какво има?
— Очите му.
— Какво очите му?
— Да, какво ми има на очите? — попита Еди.
Кол го погледна.
Слънцето вече бе залязло, във въздуха се носеше единствено прахоляк и мръсотия, но Кол все пак успя да види, че очите на младежа отново са кафяви.
Ако изобщо бяха променяли цвета си.
„Ти го видя“ — настояваше част от съзнанието му, но дали бе така? Кол бе на двайсет и четири и през последните двайсет и една си бе спечелил славата на човек, на когото не може да се има доверие. Освен понякога. Е, беше изпълнителен… при положение, че го държат изкъсо. Да му се има доверие ли? Не. В края на краищата сам не вярваше на себе си.
— Нищо — промърмори той.
— Тогава да вървим — нареди Андолини.
Слязоха от колата. След като Андолини застана от лявата им страна, а Винсънт — от дясната. Еди и Стрелецът влязоха в „Наклонената кула“.
ПЕТА ГЛАВА
РАЗКРИВАНЕ НА КАРТИТЕ
1
По радиото звучеше блус в стила на двайсетте; Били Холидей, който един ден щеше сам да се убеди колко верни са били думите му, пееше: „Докторът ми каза веднага да спра, защото от следващата доза може да умра.“
Застанал от дясната страна на Хенри, Джордж Бионди — когото приятелите му наричаха Големия Джордж, а враговете му Големия нос — задаваше въпросите. След като Хенри само седеше и тъпо кимаше, Трикс Постино пъхна зара в ръката му, която бе добила пепеляв цвят в резултат на дългогодишната употреба на хероин.
— Твой ред е, Хенри — каза Трикс, ала пленникът остави зарчето да се изплъзне от ръката му.
Джими Хаспио взе зара и го хвърли вместо него.
— Виж, Хенри. Открива ти се страхотна възможност.
— Възможност — промърмори замечтано пленникът, сетне се огледа, сякаш току-що се бе събудил.
— Къде е Еди?
— Скоро ще дойде — успокои го Трикс. — Продължавай да играеш.
— Какво ще кажеш за една доза?
— Играй!
— Добре, добре, престани да ме тормозиш.
— Не го тормози — обърна се Кевин Блейк към Джими.
— Добре, няма.
— Готов ли си? — попита Джордж Бионди и театрално намигна на останалите, когато брадичката на Хенри увисна чак до гърдите, после той бавно затвори уста — приличаше на прогнил пън, който за последен път се издига на повърхността преди окончателно да потъне.
— Да — промълви Хенри.
— Давай. — Давай! — извика весело Джими Хаспио.