— Давай! — съгласи се Трикс, при което всички избухнаха в смях (в другата стая „постройката“ на Балазар, която сега се извисяваше натри етажа, потрепери, но не се срути).
— Добре, чуй ме внимателно — каза Джордж и намигна отново. Макар Хенри сега да отговаряше на въпроси от раздела „спорт“, Джордж обяви, че ще го пита нещо от „изкуство и шоу“. — Кой популярен кънтри-певец изпълнява „Момче на име Сю“, „Затворнически блус от Фолсъм“ и подобни шибани песни?
Кевин Блейк, които можеше да събере седем и девет само ако за целта си помагаше с жетони за покер, се хвана за коленете и се запревива от смях, като едва не събори масата.
Джордж, който се преструваше, че разглежда картата в ръката си, продължи:
— Този прочут певец е познат и като човека в черно. Настъпи продължителна пауза, изпълнена с очакване.
— Уолтьр Бренън — каза най-сетне Хенри.
Избухна гръмогласен смях. Джими Хаспио прегърна Кевин Блейк, Кевин заудря Джими по рамото. В кабинета на Балазар къщата от карти, която вече се превръщаше в кула, потрепери отново.
— Тихо! — извика Чими. — Босът строи!
Веднага млъкнаха.
— Добре — обади се Джордж. — Този път позна, Хенри. Въпросът беше труден, но ти се справи.
— Както винаги — каза пленникът. — Винаги се справям. Какво ще кажеш за една инжекция?
— Чудесна идея! — възкликна Джордж и извади кутия от пури. В нея имаше спринцовка. Заби иглата във вената над лакътя на Хенри. Това беше последното друсане на Хенри.
2
Отвън пикапът приличаше на таратайка, но под мръсотията и олющената боя се криеше истинско чудо на техниката, на което дори момчетата от Отдела за борба с наркопласьорите биха завидели. Както Балазар неведнъж се бе изразявал, не можеш да биеш копелдаците, ако не си добре подготвен — ако не си екипиран също като тях. Колата струваше цяло състояние, но той имаше известно преимущество: хората му крадяха това, за което полицията трябваше да плаща скъпо и прескъпо. Източното крайбрежие бе населено със служители на електронни компании, които търсеха на кого да продадат на минимална цена най-строго пазените тайни на своите фирми. Тези, (Джак Андолини ги наричаше „тъпанарите от Силициевата долина“) направо ти избутваха чертежите в ръцете.
Под арматурното табло се криеше детектор за подслушвателни устройства, УКВ антирадар, настроен на полицейската честота, широкообхватен детектор на радиовълни, високочестотен заглушител на радиопредавания, аналого-цифров преобразувател и усилвател, които биха показали на всеки, който се опитваше да засече колата с методите на триангулацията, че тя се намира едновременно в Кънектикът, Харлем и Монтък Саунд; имаше още радиотелефон… и малко червено копче, което Андолини натисна веднага щом Еди Дийн излезе от колата.
Интеркомът в кабинета на Балазар иззвъня.
— Те са — каза той. — Клаудио, пусни ги да влязат. Еди трябва да си мисли, че тук сме само ние тримата с Клаудио. Чими, иди в склада при останалите джентълмени и им кажи да пазят тишина.
Чими тръгна наляво по коридора, Клаудио Андолини тръгна вдясно.
Балазар спокойно започна да реди следващия етаж.
3
„Остави ме аз да се оправям“ — каза Еди, когато Клаудио отвори вратата.
„Добре“ — съгласи се Стрелецът, но остана нащрек, готов да вземе нещата в свои ръце в мига, в който сметнеше за необходимо.
Издрънчаха ключове. Роланд бе много чувствителен към различните миризми — на пот, лъхаща откъм Кол Винсънт, който вървеше от дясната му страна, и остър, тръпчив мирис на одеколон, идващ от Джак Андолини отляво, а когато влязоха, долови кисел дъх на бира. Разпозна отлично тази миризма. Това не бе някоя порутена кръчма, чийто под беше посипан с трици и където имаше грубо скован плот — нямаше нищо общо с „Шеб“ в Тул. Навсякъде блестяха стъклени чаши, в това помещение имаше повече стъкло, отколкото Стрелецът бе видял през цялото си детство, когато доставките бяха станали неритмични благодарение на саботажите на въстаниците от Фарсън, но най-вече, мислеше си той, защото светът се бе променил. Фарсън беше следствие от голямата промяна, а не причина.
Видя отраженията им навсякъде — по стените, по облицования с огледала бар, в дългото огледало зад него; виждаше ги дори като уродливи джуджета в елегантните чаши с форма на камбанка, подредени зад бара… бяха красиви и изящни като коледни играчки.