— Иди в кухнята и се измий — нареди му тихо Балазар. — Двамата с Еди ще те чакаме. Нали така, малкия?
— Разбира се.
— Във всеки случай той е чист — каза Клаудио. — Е, чист не е най-подходящата дума. Имах предвид, че не е скрил нищо. Можеш да бъдеш сигурен.
Еди гледаше спокойно Балазар, който си мислеше за Хари Худини и Блекстоун, за Дъг Хенинг и Дейвид Копърфийлд. Някои твърдяха, че изкуството на илюзионистите е мъртво като водевила, но Хенинг беше суперзвезда, а онова хлапе Копърфийлд бе омагьосал публиката на представлението в Атлантик Сити, на което Балазар бе присъствал. Босът беше обикнал фокусниците от мига, когато за пръв път беше видял един от тях да показва трикове с карти. И какъв бе първият им номер, преди да накарат нещо да се появи, при което публиката да ахне от изненада, сетне бурно да заръкопляска? Канеха някой зрител да провери дали мястото, от което щеше да изскочи заекът, гълъбът или разголената сладурана, е абсолютно празно. Нещо повече, искаха публиката да се увери, че няма как да вкарат нещо вътре.
„Мисля, че ще направи някакъв фокус. Не зная какъв и не ме интересува. Знам само, че това не ми харесва, изобщо не ми харесва“ — мрачно размишляваше Балазар.
Джордж Бионди също бе озадачен.
Беше напълно сигурен, че малко след като Чими бе влязъл в кабинета на счетоводителя и бе угасил лампите, Хенри бе умрял. Беше издъхнал тихичко, без агония, без да вдига шум, без да се мъчи. Просто беше напуснал този свят, отлетял като семе от глухарче, понесено от ветреца. Джордж реши, че най-вероятно това се е случило в мига, в който Клаудио отиде да измие ръката си в кухнята.
— Хенри? — прошепна той в ухото на мъртвеца. Приближи се толкова, сякаш целуваше момиче в някой киносалон; а това бе отвратително чувство — особено, когато знаеш, че човекът е мъртъв. То е като наркофобия — или както там, по дяволите, го наричаха — но Джордж трябваше да провери, а стената между тази стая и кабинета на Балазар бе доста тънка.
— Какво има? — попита Трикс Постино.
— Млъкни — нареди му Джордж. Шепнеше като двигател на камион на празни обороти.
И двамата замълчаха.
Джордж плъзна ръка под ризата на Хенри. Положението се влошаваше. Чувството, че е на кино с някое момиче не го напускаше. Сега я опипваше, само че не беше тя, а той и не ставаше въпрос просто за наркофобия, а за хомосексуална наркофобия. Гърдите на Хенри не се повдигаха и отпускаха, от тях не долиташе туп-туп-туп. — За Хенри Дийн времето бе свършило. Единственият звук, който се чуваше, беше тиктакането на часовника му.
Джордж се обърна към Чими Дрето, който вонеше на чесън и зехтин, и прошепна:
— Мисля, че имаме проблем.
Джак излезе от тоалетната.
— Там няма дрога — обяви той и студеният му поглед се спря на Еди. — Ако си намислил да избягаш през прозореца, забрави за него. Има стоманена решетка.
— Наркотикът вече е тук — спокойно отвърна младежът. — Но не знаеш къде да го търсиш.
— Извинявам се, господин Балазар — възкликна Андолини, — но тази отрепка прекалява.
Балазар изучаваше лицето на Еди и се престори, че не чува думите на помощника си. Беше се замислил дълбоко.
Мислеше за зайците, които илюзионистите изваждаха от цилиндрите си.
Избира човек от публиката, който да установи, че шапката е празна. Какво още се правеше? Никой не надниква повторно в самата шапка, разбира се. А какво бе казало хлапето? „Ще отида е тоалетната. Ще вляза сам.“
Балазар обикновено не искаше да знае тайната на някой трик, защото това отнемаше част от удоволствието. Но този път изгаряше от нетърпение да я разгадае.
— Отлично — обърна се към Еди. — След като е там, иди и го донеси. Така, както си. Чисто гол.
— Добре — съгласи се младежът.
— Но не сам. — Еди се закова на място и трепна, сякаш Босът го беше пронизал с невидим харпун; Балазар изпита задоволство. За пръв път нещата не вървяха според плана на хлапето.
— Джак ще дойде с теб.
— Не. Не сме…
— Еди — каза му с любезен тон, — не ми отказвай. Никога не го прави.
8
„Всичко е наред — каза Стрелецът. — Нека дойде.“
„Но… но…“
Еди едва не се разтрепери, контролираше се с огромни усилия. Не се тревожеше от внезапния удар под пояса, който му бе нанесъл Балазар, притесняваше се за Хенри, но най-вече заради нарастващата нужда от инжекция.