Повдигна меха с левия си лакът, отпи голяма глътка и почувства как силите му се възвръщат. Десният ботуш бе разкъсан… но подметката беше здрава — може би щеше да успее да измайстори нещо, с което да изкара известно време…
Причерня му. Опита се да се бори с обзелата го слабост, но краката му се подкосиха и той седна, като прехапа езика си. „Няма да припаднеш — каза си мрачно. — Не и тук, не и където и да било, защото някое от онези чудовища може да се върне и да довърши започнатото.“
Изправи се на крака и привърза полупразния мех на кръста си. Бе изминал едва двайсетина метра към мястото, където бе оставил револверите и чантата си, когато се строполи на пясъка, останал без дъх. Полежа малко, притиснал лице в пясъка. Острият ръб на раковина се заби в брадичката му; покапа кръв. Роланд отпи от меха и допълзя обратно до мястото, където се бе събудил. На двайсет метра нагоре по склона растеше юка. Искаше му се да легне под сянката и.
Стори му се, че върви с часове, но все пак се озова под оскъдната сянка. Излегна се под юката, положил глава на тревата, изпаднал в състояние, което можеше да означава и сън, и безсъзнание, и смърт. Вдигна поглед към небето и се опита да прецени колко е часът. По дължината на сянката прецени, че скоро ще стане пладне. Вдигна дясната си ръка и я разгледа; търсеше издайническите червеникави ивици на инфекцията, на отровата която неуморно пълзеше в тялото му.
Дланта му бе матово червена. Лош признак.
Погълна го мрак; спа в продължение на шестнайсет часа. В ушите му неуморно кънтеше прибоят на Западния океан.
3
Когато се събуди, водната шир отново бе потънала в мрак, но на изток проблясваше оскъдна светлина. Утрото щеше да настъпи скоро. Той седна, зави му се свят.
Сведе глава и зачака. Когато слабостта му премина, погледна ръката си. Беше инфектирана — издайническа червена подутина се простираше по дланта и китката. Спираше там, но вече проличаваха нови бледорозови линии. Беше му горещо, имаше температура. „Нуждая се от лекарство — каза си той. — Но нямам.“ Нима бе стигнал чак дотук само за да умре? В никакъв случай. Но ако все пак трябваше да загине, щеше да умре на път към Кулата.
„Забележително, Стрелецо! — възкликна в съзнанието му мъжът в черно. — Ти си неуморим! И романтичен в тъпото си упорство.“
— Майната ти! — изграчи Стрелецът и отпи от меха.
Оставаше му съвсем малко вода. Пред него се простираше цял океан — вода, много вода, но нито капка за пиене. Това нямаше значение.
Закопча коланите си и ги привърза. Отне му толкова време, че когато свърши, вече се развиделяваше — настъпваше новият ден. Сетне направи опит да се изправи на крака. Не беше убеден, че ще се справи, но най-сетне успя.
Придържайки се за юката с лявата си ръка, грабна полупразния мех с дясната и го метна през рамо. Сетне взе и чантата си. Когато се изправи, отново му притъмня. Наведе глава и изчака да му поразмине.
Закрачи с неуверените стъпки на пиян човек и тръгна по крайбрежната ивица. Спря, погледа океана с цвят на вино от черници, сетне извади последното парче пастърма. Изяде половината; този път и устата, и стомахът му приеха храната малко по-охотно. Обърна се и изяде другата половина, докато наблюдаваше как слънцето се издига над планините, в които Джейк бе намерил смъртта си. Отначало то пълзеше по острите, оголени зъби на върховете, сетне се издигна високо над тях.
Роланд обърна лице към огнения диск, затвори очи и се усмихна, сетне изяде остатъка от пастърмата.