Писък. Това писък ли беше?
„Не обръщай внимание. Това, което се случва на съседната пряка, не те засяга. Започваш да се държиш като някоя бабичка.“
И все пак нещата очевидно вървяха зле. Много зле.
— Джак? — провикна се към затворената врата.
Никакъв отговор.
Балазар отвори лявото чекмедже на бюрото си и извади пистолет. Не беше колт „Кобра“, малък и удобен за носене в таен кобур, а магнум калибър 357.
— Чими! — извика. — Ела тук!
Затръшна чекмеджето. Кулата от карти се разпадна с леко шумолене, почти като въздишка. Балазар дори не забеляза.
Стокилограмовият Чими Дрето като че изпълни рамката на вратата. Видя, че Босът е извадил пистолета си от чекмеджето, и побърза да измъкне своя изпод сакото.
— Клаудио и Трикс да дойдат тук — нареди Балазар. — Веднага. Хлапето е намислило нещо.
— Имаме проблем.
Той отмести поглед от вратата на тоалетната към Чими.
— О, само това ми липсваше. Какво има?
Чими облиза устни. Не би искал да съобщи на шефа лоши новини дори и той да беше в добро настроение, а сега…
— Ами… — започна той и отново облиза устни, — виждате ли…
— Побързай, по дяволите! — изкрещя Балазар.
19
Ръкохватката от сандалово дърво на револвера бе толкова гладка, че Еди едва не го изпусна в краката си. Огромното оръжие изглеждаше праисторическо и толкова тежко, че май щеше да се наложи да го държи с две ръце. „Откатът — помисли си той — ще ме изпрати в най-близката стена. Ако това чудо изобщо може да стреля.“ Ала сякаш нещо го теглеше към оръжието: осъзнаваше за какво служи то, досещаше се за неговата мрачна и кървава история и сякаш се стремеше да я продължи.
„Само най-добрите са го държали — каза си. — Поне до този момент.“
„Готов ли си?“ — попита Роланд.
„Не, но да тръгваме.“
Хвана Стрелеца за китката. Той обгърна голите му рамене с дясната си ръка.
Заедно преминаха прага, напуснаха ветровития сумрак на брега в света на Роланд и се озоваха под хладната флуоресцентна светлина в тоалетната на Балазар.
Еди примигна, очите му привикваха с осветлението. Чу гласа на Чими Дрето в съседната стая, който каза: „Имаме проблем.“ „Всеки има проблеми“ — помисли си Еди, сетне спря погледа си върху аптечната, която беше отворена. Стори му се, че чува гласа на Балазар, нареждащ на Джак да претърси тоалетната, чу и Андолини, който попита дали там има някакъв тайник. Балазар бе замълчал, преди да отговори. „Зад аптечката — бе казал той. — Там държа някои яйчни вещи.“
Андолини беше отместил металния панел, но бе забравил да го върне на мястото му.
— Роланд! — прошепна Еди.
Стрелецът притисна цевта към устните си, давайки му знак да замълчи. Младежът тихичко се промъкна до аптечката.
Личните вещи на Балазар се оказаха шишенце с очистително, някакво списание, озаглавено „Детска игра“ (две осемгодишни момиченца на корицата се целуваха в захлас)… и десетина опаковки кефлекс. Еди знаеше какво представлява кефлексът. Всички наркомани, които използваха спринцовки, знаеха.
Кефлексът беше антибиотик.
— О, само това ми липсваше — казваше Балазар. Гласът му звучеше тревожно. — Какво има, Чими?
„Ако това не му помогне, нищо няма да го спаси“ — помисли си младежът. Взе опаковките и понечи да ги напъха в джобовете си. Но после се досети, че е гол и издаде дрезгав звук, който дори не наподобяваше смях. Остави ги в умивалника. Щеше да ги вземе по-късно… ако имаше по-късно.
— Ами — казваше Чими, — виждате ли…
— Побързай, по дяволите! — изкрещя шефът.
— Братът на хлапето — започна Чими и Еди се вцепени, извил глава и стиснал последните две опаковки с пеницилин. Прилича повече от всякога на кучето от старите грамофонни плочи.
— Какво е станало с него? — нетърпеливо попита Балазар.
— Мъртъв е.
Еди изпусна антибиотика в умивалника и се обърна към Роланд:
— Убили са брат ми.
20
Балазар понечи да каже на Чими да не го занимава с глупости, когато има по-важни проблеми — например странното предчувствие, че хлапето ще го прецака, въпреки присъствието на Андолини — когато чу гласа на Еди, както и младежът несъмнено бе чул Чими.