— Почакай! — изкрещя. — Трябва да се върна за минутка! Бюрото му! Дрогата! След като са държали Хенри упоен, значи имат дрога! Хероин! Не мога да живея без хероин!
Погледна умоляващо Роланд, но лицето на Стрелеца бе като издялано от камък.
— Тази част от живота ти свърши — каза и прегради пътя му с лявата си ръка.
— Не! — изкрещя Еди и се опита да го отблъсне. — Не, не разбираш, човече! Хероинът ми трябва! ТРЯБВА МИ! Все едно се бе хвърлил срещу скала. Стрелецът затвори вратата.
Тя тихичко изщрака — звук, който означаваше край на всичко — и падна на пясъка. Вдигна се облак прах. Зад нея нямаше нищо, липсваше и надпис. Тази врата между световете беше затворена завинаги.
— НЕ! — изкрещя Еди. Подплашените чайки също закрещяха в отговор, сякаш се опитваха да го надвикат; ракообразните чудовища започнаха да задават своите въпроси, може би го канеха да се приближи, за да ги чуе по-добре. Той зарида и се строполи на пясъка, тялото му се разтърсваше от спазмите.
— Нуждата ти ще премине — обади се Стрелецът и измъкна една от опаковките от джоба на джинсите на Еди, които толкова приличаха на неговите. Успя да разчете само някои от буквите, рискуваше много, като вземаше непознато лекарство.
— Или ще ме убие, или ще ме спаси — промълви той и глътна две хапчета. Сетне взе последните три „астина“ и легна до Еди, прегърна го здраво и не след дълго двамата заспаха.
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Дните, последвали тази нощ, се губеха в спомените на Роланд, сякаш времето не съществуваше. Спомняше си някаква последователност от образи, случки, безсмислени разговори; образи, които при бързо разбъркване на колодата прелитаха… прелитаха един след друг като еднооки валета, тройки, деветки и кървавочерна Вещица, Кралицата на паяците.
По-късно попита Еди колко време бе изминало, но спътникът му също нямаше представа. И за двамата това понятие не съществуваше. В ада времето губи значението си, а всеки от тях се намираше в свой собствен ад: Роланд — в ада на треската и инфекцията, Еди — в ада на хероиновия глад.
— Тук сме по-малко от седмица — заяви хлапакът. — Сигурен съм.
— Откъде знаеш?
— Таблетките, които ти дадох, трябваше да стигнат за една седмица. После щяхме да имаме някакъв резултат.
— Да оздравея или да умра.
— Точно така.
РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
Сред сгъстяващия се здрач проехтя изстрел, сух трясък, който бързо заглъхна над пустия бряг. БУМ! Роланд усети мириса на барут. „Това означава неприятности — помисли си и понечи да извади револверите, но кобурите бяха празни. — О, не, това е краят, това…“
Но усети още някакъв мирис. Едва доловим аромат…
НОВО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
… в мрака. Не беше само миризмата. Чуваше пращенето на клонките, виждаше бледооранжевите отблясъци на огъня. Понякога, щом океанският ветрец задухаше към него и довееше благоуханния дим, устата на Стрелеца се изпълваше със слюнка. „Храна — казваше си. — Господи, нима съм гладен? Щом изпитвам глад, значи оздравявам.“
— Еди — опита се да каже той, но гласът му беше изчезнал. Гърлото го болеше ужасно. „Трябваше да вземем и малко астин“ — помисли си, сетне се усмихна: беше изпил всички лекарства, за Еди не остана нищичко.
Появи се Еди с плитка чиния; Стрелецът би я познал между стотици други — в края на краищата е извадена от собствената му чанта. В нея димяха бяло-розови парчета месо.
— Какво? — опита се да попита той, но от устата му излиза нечленоразделен звук.
Еди следеше движението на устните му.
— Нямам представа — сопна се той. — Важното е, че не е отровно. Яж, да те вземат мътните!
Младежът беше блед като платно, трепереше и вонеше отвратително; Роланд разбра, че хлапето не се чувства добре. Протегна изнемощялата си ръка, опита се да го успокои, но Еди го отблъсна и заяви:
— Аз ще те нахраня. Проклет да съм, ако знам защо го правя. Трябваше да те убия. И сигурно щях да го сторя, ако не се бях сетил, че след като веднъж успя да влезеш в моя свят, ще го направиш и втори път.
Младежът се огледа.
— Ако не бях помислил за това, сега единствената ми компания щяха да бъдат тези чудовища.
Погледът му се върна към Роланд. Изведнъж силни спазми разтърсиха тялото му — толкова силни, че той едва не изсипа парчетата месо от плитката чиния. Най-сетне пристъпът премина.