— Дид-а-чик? — попита то.
— Дум-а-чум? — отговори му второто чудовище.
БУМ! Изстрелът на Роланд сложи край на въпросите му. Еди се спусна към него и го хвана за опашката, като не изпускаше от поглед първото чудовище; то също го наблюдаваше. Младежът донесе плячката. Рачището се гърчеше, размахваше щипки, но скоро престана да мърда. Опашката му се повдигна за последен път, клещите му увиснаха.
— Господар скоро яде — обади се Еди. — Иска филе от влечуго или филе от влечуго. Какво предпочита господар?
— Не те разбирам.
— Естествено. Нямаш никакво чувство за хумор. Къде си го изгубил?
— Застреляха го по време на една битка.
Еди се усмихна.
— Тази вечер изглеждаш по-добре.
— Така е.
— Утре може би дори ще направиш няколко крачки. Честно казано, приятелю, голяма мъка видях, докато те домъкна дотук.
— Ще опитам да си раздвижа краката.
— Непременно.
— Ти също изглеждаш по-добре — заяви Роланд, но при произнасянето на последните две думи гласът му преминава във фалцет. „Ако не млъкна — помисли си той, — ще изгубя гласа си.“
— Смятам, че ще оживея. — Еди невъзмутимо го изгледа. — Никога няма да разбереш колко близо бях до смъртта. Веднъж взех един от твоите револвери и го опрях до слепоочието си. Сложих пръст на спусъка, подържах оръжието, сетне го прибрах в кобура. Една нощ получих спазми. Мисля, че бе на втората нощ, но не съм сигурен. — Поклати глава и добави нещо, което Стрелецът не разбра: — Сега Мичиган ми се струва като сън.
Макар гласът му отново да заглъхна до дрезгав шепот и да знаеше, че не трябва да говори, Роланд попита:
— Какво те спря да натиснеш спусъка?
— Ами, това са единствените ми панталони. В последната секунда ми хрумна, че ако дръпна спусъка и револверът отново засече, никога няма да събера кураж да опитам втори път…, а и след като веднъж изцапаш гащите, трябва да ги изпереш веднага или ще се умиришеш за цял живот. Хенри ми го каза. Научил го беше във Виетнам.
Стрелецът гръмогласно се засмя, сякаш гласът му беше наред.
Еди се усмихна и продължи:
— Мисля, че в това сражение са ампутирали част от чувството ти за хумор. — Той стана с намерението да се изкачи по склона и да потърси съчки за огъня.
— Чакай — спря го Роланд. — Кажи ми честно, защо не го направи?
— Реших, че може би имаш нужда от мен. Ако се бях само убил, ти щеше да умреш. Когато се изправиш на крака, може и да размисля. — Огледа се и дълбоко въздъхна. — В твоя свят може и да има Дисниленд или Кони Айлънд, Роланд, но това, което видях досега, не ми харесва.
Той тръгна, сетне спря и отново погледна спътника си. Лицето му беше мрачно, макар че болнавата бледост почти бе изчезнала. Вече не получаваше спазми, само ръцете му трепереха от време на време.
— Понякога изобщо не ме разбираш, нали?
— Да. Понякога не те разбирам.
— Тогава ще ти обясня. Има хора, които изпитват нужда да се грижат за ближните си. Не можеш да ме разбереш, защото не си от тях. Ще ме използваш и ще ме захвърлиш като хартиена кърпичка. Господ се е подиграл с теб, приятелю. Достатъчно чувствителен си, за да те заболи, но и достатъчно коравосърдечен, за да продължиш на всяка цена. Сам нямаше да се справиш. Ако аз лежах на брега и виках за помощ, щеше да ме отминеш и да продължиш към проклетата си Кула. Близо съм до истината, нали?
Роланд мълчаливо се взираше в него.
— Но не всички са като теб. Има хора, на които е нужен човек, който да ги обича — като в онази песен на Барбара Стрейзанд. Банално е, но е истина. Ала ако се стигне до това да ме жертваш, няма да се замислиш, нали?
Роланд продължаваше да го наблюдава.
— Интересува те само Кулата. — Еди се изсмя. — Тя е твоят наркотик, Роланд.
— В кое сражение? — прошепна Роланд.
— Моля?
— В кое сражение са ампутирали твоята воля и благородство?
Еди трепна, сякаш Стрелецът му бе зашлевил шамар.
— Ще донеса вода — промърмори. — Пази се от онези гадини. Днес се отдалечихме от тях, но не зная дали не могат да разговарят помежду си.
Бавно се обърна и последните лъчи на залязващото слънце озариха влажното му лице.
Стрелецът се обърна към брега. Ракообразните чудовища пълзяха и задаваха въпросите си, задаваха въпросите си и пълзяха, но и двете им дейности изглеждаха безсмислени. Безспорно притежаваха някакъв интелект, но не достатъчен, за да обменят информация.