„Бог невинаги ни наказва открито — каза си Стрелецът. — Често, но не винаги.“
Еди се върна с наръч дърва.
— За какво мислиш?
— Всичко е наред — изграчи Стрелецът.
Еди понечи да му отвърне нещо, но Роланд вече се беше проснал по гръб и се взираше в първите звезди, които надзъртаха от виолетовото небе.
През следващите три дни продължи да се възстановява с бързи темпове. Червените линии, които пълзяха по ръцете му, първо смениха посоката, сетне избледняха, а накрая изчезнаха. На четвъртия ден направи първите си крачки, след това рядко позволяваше на Еди да го влачи. На следващия ден мина без помощта на спътника си; на всеки един-два часа сядаше и изчакваше изтръпването на краката му да премине. По време на тези почивки, а също и след вечеря, но преди огънят да догори и двамата да заспят, Еди му разказа за себе си и Хенри. Роланд често се питаше какво бе направило живота на двамата братя толкова труден, но когато младежът започна разказа си, в началото неуверено и с гняв, породен от голямата му мъка, той не намери сили да го спре, да му каже: „Недей, разбирам всичко.“
Това обаче нямаше да помогне на Еди, Той не говореше, за да помогне на Хенри, защото Хенри беше мъртъв. Еди искаше да погребе брат си в мислите си. Да го погребе завинаги. И да напомни на самия себе си, че макар брат му да е мъртъв, самият той все още е жив. Затова Стрелецът слушаше, без да го прекъсне нито веднъж.
Причината бе проста: Еди вярваше, че брат му се е пожертвал заради него. Хенри също беше убеден в това. Може би наистина го е вярвал, а може би са му повлияли натякванията на майка им, която все повтаряла на момчето какви жертви са правили заради него тя и Хенри, за да може Еди да се почувства в безопасност в този град-джунгла, да бъде щастлив и да не свърши като бедната си сестра, която той дори не си спомняше и която била толкова красива, мир на праха и. Сестра му сега била при ангелите, а това несъмнено било чудесно място, но на Еди му било рано да отива при нея; не искали да бъде прегазен от пиян шофьор като сестра си или наръган от наркоман заради двайсет и петте цента в джоба му. Ето защо трябвало да слуша батко си и никога да не забравя, че Хенри се жертва заради него.
Еди призна пред Стрелеца, че майка му едва ли е имала представа за нещата, които бяха вършили двамата с Хенри — как бяха крали комикси от магазинчето на Ринкон Авеню или как пушеха цигари зад фабриката за галванични елементи на Кохос Стрийт.
Веднъж видели един шевролет; ключовете му били оставени на таблото и макар Хенри да имал само бегла представа за шофирането (тогава бил на шестнайсет, а Еди на осем), набутал брат си в колата и заявил, че отиват в центъра на Ню Йорк. Еди се уплашил и заплакал. Хенри също се уплашил и се ядосал на братчето си. Закрещял му да млъкне, да престане да се държи като бебе. Имал десет долара и му обещал да гледат филм през целия ден, сетне да хванат влака и да се приберат у дома преди майка им да е сложила масата за вечеря. Но Еди не преставал да плаче. Край моста Куинсбъро видели патрулна кола и макар да бил абсолютно сигурен, че ченгето гледало в съвсем друга посока, отвърнал с „да“ на въпроса на брат си, дали полицаят ги е забелязал. Хенри пребледнял и спрял толкова рязко, че отнесъл един пожарен кран. Хукнал по улицата, докато малкият, обзет от паника, отчаяно се опитвал да отвори вратата. Брат му се върнал и го измъкнал от шевролета, като му зашлевил два шамара. Сетне изминали пешком (по-скоро крадешком) обратния път до Бруклин. Това им отнело цял ден и когато майка им попитала защо са толкова зачервени и потни, Хенри отвърнал, че през целия ден учил брат си да играе баскетбол. Сетне някакви хлапета ги подгонили и трябвало да си плюят на петите. Майка им целунала Хенри и се усмихнала на Еди. Попитала го дали осъзнава, че има най-добрия брат на света. Малкият се съгласил и изобщо не излъгал. Наистина смятал така.
— През онзи ден Хенри бе не по-малко уплашен от мен — разказа Еди на Роланд, докато двамата седяха и наблюдаваха последните лъчи на слънцето, които се отразяваха в океана. — А може би беше по-уплашен, защото смяташе, че ченгето ни е видяло, а аз знаех, че не беше така. Затова избяга. Но се върна. Това е най-важното. Върна се.
Роланд не отвърна нищо.
— Разбираш, нали? — той изпитателно го погледна.
— Да.
— Винаги се страхуваше, но винаги се връщаше.