Стрелецът си помисли, че за Еди (а може би и за двамата) щеше да бъде по-добре, ако в онзи ден Хенри беше избягал. Но хората като Хенри никога не постъпваха така. Хората като него винаги се връщаха, защото знаеха как да използват доверието на околните. Това бе единственото, което хората като Хенри умееха. Първо превръщаха доверието в нужда, а нуждата в наркотик. Тогава настъпваше техният час.
— Май ще си лягам — каза Стрелецът.
На следващия ден Еди продължи да разказва, но Роланд вече знаеше какво се е случило. Брат му не спортувал, защото след часовете трябвало да се грижи за Еди. Това, разбира се, нямало нищо общо с факта, че Хенри бил хилав, с некоординирани движения и мразел всички спортове. От него щяло да излезе чудесен пичър в бейзбола или гард в баскетбола, повтаряла майка им. Оценките му били слаби и се наложило да повтаря класа. Но не защото бил глупав. Еди и госпожа Дийн знаели, че умът на Хенри е остър като бръснач. Вместо да учи или да пише домашни, по-големият и син трябвало да се грижи за братчето си. Фактът, че по цял ден гледали телевизия, излегнали се на дивана в хола, или се боричкали на пода, явно бил без значение. Лошите оценки означавали, че никой университет, освен този в Ню Йорк, нямало да приеме Хенри. Семейството обаче не можело да си го позволи, защото лошите оценки изключвали възможността за стипендия. Сетне младежът получил повиквателна и заминал за Виетнам, където загубил част от капачката на коляното си. Болката била ужасна. Лекарството, което му давали, било на основата на морфин. Когато състоянието му се подобрило, престанали да му дават обезболяващи. Но щом той се върнал в Ню Йорк, развил наркотичен глад. Четири месеца по-късно, само няколко седмици след смъртта на майка им, Еди го видял да смърка бял прах от огледалце и предположил, че това е кокаин. Оказало се хероин. И като се замисли човек, чия е вината?
Роланд замълча, но в мислите си чу гласа на Корт: „Вината, малкия, винаги се крие на едно и също място: в човека, който е достатъчно слаб, за да я носи.“
Когато открил истината, Еди бил шокиран, сетне побеснял от яд. В отговор Хенри не му обещал да спре да се друса, а заявил, че не му се сърди задето реагира така, но трябвало да знае, че Виетнам го бил превърнал в отрепка, той нямал воля, щял да напусне дома си, това било най-доброто разрешение. Еди бил прав, мястото на брат му било сред наркоманите на улицата. Надявал се само брат му да не му се сърди много. Признавал, че е станал безхарактерен; нещо във Виетнам го направило такъв, нещо го развалило също както влагата разлага връзките на маратонките и ластиците на бельото. Във Виетнам имало нещо, което покварявало душата. Разридал се и помолил Еди да си спомни годините, през които брат му се е опитвал да бъде силен.
Заради Еди.
Заради мама.
И така Хенри се опитал да напусне дома си. Еди, разбира се, не му позволил. Бил обзет от чувство за вина. Видял ужасните белези по крака на брат си, коляното, в което имало повече тефлон, отколкото костна тъкан. Започнали да се надвикват в коридора. Хенри стоял там, бил издокаран в маскировъчната си униформа, а вещите му били в брезентова торба. Под очите му имало пурпурни сенки. Еди бил само по долни гащета. Продължили да крещят, докато се появила госпожа Макгърски и извикала: „Ако щете заминавайте, ако щете оставайте, но решете веднага и млъкнете, иначе ще извикам полиция!“ Възнамерявала да добави още нещо, когато видяла, че Еди е гол. Допълнила само: „Как не те е срам, Еди Дийн!“, преди да изчезне. Братята се спогледали. „Приличаш на ангел, само че затлъстял“ — казал тихо Хенри и двамата се запревивали от смях, прегърнали се, потупали се по гърбовете и по-големият се отказал да напусне. След две седмици Еди вече смъркал кокаин и не можел да си обясни, защо, по дяволите, бил вдигнал такъв скандал, след като ставало въпрос само за смъркане. А Хенри (когото брат му очевидно започнал да смята за голям мъдрец) отвърнал, че след като целият свят се е устремил към ада, няма нищо лошо човек понякога да се надруса.
Минало известно време. Еди не каза точно колко, а Стрелецът не попита. Навярно младежът осъзнаваше, че съществуват хиляди оправдания за вземането на наркотици, но нито една причина. Важното било, че държал порока си под контрол. Хенри също донякъде успявал да овладее страстта си към дрогата. Не колкото брат си, но достатъчно, за да не буди подозрения. Независимо дали Еди го е съзнавал или не (Стрелецът смяташе, че младежът е бил наясно), ролите им били разменени. Вече Еди държал брат си за ръка, когато пресичали улиците.
Един ден той заварил Хенри да си бие инжекция. Последвала нова истерична кавга, повторение на предишната, с тази разлика, че се карали в стаята на Хенри. Завършила по същия начин: по-големият брат се разплакал и приложил същата непробиваема защита: Еди бил прав, той бил отрепка и не заслужавал да живее. Щял да си тръгне, брат му никога повече нямало да го види, но дано да запазел спомена за него…