Вълните, които се разбиваха в каменистия бряг, заглушиха последните думи на младежа. Но Стрелецът знаеше историята, затова замълча. Еди бе този, който не разбираше същината и, Еди, който за пръв път от десет години разсъждаваше трезво, без наркотикът да замъглява съзнанието му. Той не разказваше за случилото се на Роланд; разказваше го на самия себе си.
Стрелецът не го прекъсваше. И бездруго разполагаха с неограничено време, което единствено разговорите можеха да запълнят.
Еди призна, че споменът за обезобразеното коляно на Хенри и за белега на крака му продължавал да го преследва. Разбира се, брат му се бил излекувал отдавна, дори не куцал… освен когато двамата се карали; тогава куцането се засилвало. Преследвал го споменът за всичко онова, което Хенри жертвал заради него, преследвала го и една по-прагматична мисъл: брат му не би изкарал дълго на улицата. Щял да прилича на заек, пуснат сред джунгла с тигри. И след по-малко от седмица щял да свърши в затвора или в моргата.
Затова Еди започнал да го моли да остане, а Хенри най-накрая великодушно му разрешил да се грижи за него. Шест месеца по-късно едната ръка на Еди била надупчена от инжекциите. От този миг насетне всичко тръгнало по наклонената плоскост. Еди заминал за Бахамските острови, после Роланд внезапно се намесил в живота му.
Друг човек не толкова прагматичен и по-склонен към самовглъбяване от Роланд, би попитал (наум, разбира се, не на глас): „Защо? Защо точно той? Защо се започна с този странен и дори обречен човек?“
Стрелецът не само че не се интересуваше от това, ами дори не му бе хрумвало. За разлика от Кътбърт. Кътбърт все питаше нещо; така и беше умрял, задавайки въпрос. Сега всички до един бяха мъртви. Последните стрелци на Корт, тринайсетте, оцелели от групата начинаещи, която наброяваше петдесет и шест момчета, бяха мъртви. Всички, освен Роланд. Той беше последният Стрелец и следваше неотклонно целта си в един загнил, стерилен, празен свят.
„Тринайсет е числото на злото“ — спомни си Роланд думите на Корт в деня преди церемонията по представянето на новите стрелци. На следващия ден за пръв път от трийсет години Корт не присъства на церемонията. Последните му ученици отидоха в дома му, за да коленичат в нозете му, да получат благодарствена целувка и да му позволят да зареди оръжията им за пръв път. Девет седмици по-късно той беше мъртъв. Говореше се, че бил отровен. Две години след смъртта му започна последната кървава гражданска война. Касапницата не отмина последния бастион на цивилизацията, светлината и разума, и заличи всичко с лекотата, с която вълната отнася пясъчен замък.
Роланд беше последният. Вероятно беше оцелял, защото беше не само романтик, а прагматичен човек. Разбираше, че само три неща имат значение: смърт, ка и Кулата.
Ето защо не мислеше за нищо друго.
Еди завърши разказа си около четири часа следобед на третия ден от похода им на север. Брегът сякаш не се променяше. Ако търсеха доказателство за напредъка си, трябваше да погледнат вляво, на изток, където острите върхове на планините бяха започнали да се заглаждат и да се снижават. Ако Роланд и Еди се придвижеха още на север, планините щяха да се превърнат в хълмове.
След като завърши разказа си, младежът потъна в мълчание. В продължение на половин час или дори повече двамата вървяха, без да разменят нито дума. Еди поглеждаше крадешком към Роланд, но навярно нямаше представа, че спътникът му вижда тези погледи. Роланд знаеше какво очаква младежът: отговор. Някакъв отговор. Какъвто и да било отговор. На два пъти хлапакът понечи да каже нещо, но се отказа. Накрая зададе въпроса, който Стрелецът очакваше:
— Е? Какво ще кажеш?
— Важното е, че си тук.
Еди спря и постави ръце на кръста.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко, което зная — отвърна Стрелецът. Липсващите пръсти го боляха и сърбяха. Копнееше за малко астин от света на Еди.
— Нямаш мнение, така ли?
Роланд можеше да протегне осакатената си дясна ръка и да каже: „Помисли върху това, глупако!“, но подобна мисъл изобщо не му хрумна, както не му хрумна и защо от всички хора на света бе срещнал точно Еди.