— Онзи твърдеше, че по света още има авантюристи, готови да използват оръжията си — продължи Андрю, като нервно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Пишеше за Джак Руби, Кастро, оня тип от Хаити…
— Дювалие — подсети го тя.
— Папа Док.
— Да, него, също и Дием…
— Братята Дием отдавна са мъртви.
— Според автора на дописката Джак Кенеди не бил като тях. Щял да прибегне към оръжията, ако някой по-слаб се нуждаел от помощ, и то само ако нямало друго разрешение. Кенеди бил достатъчно умен, за да разбере, че понякога думите не помагат, и знаел, че куршумът е единственото спасение от бясно куче.
Очите му продължиха да я следят с безпокойство, после промълви:
— В края на краищата това беше някаква дописка, нищо повече.
Лимузината се носеше по Пето Авеню към Сентръл Парк Уест,. Емблемата на „Кадилак“ сякаш разсичаше студения февруарски въздух.
— Да — тихо каза Одета и погледът на Андрю се смекчи. — Разбирам. Не съм съгласна, но разбирам.
„Ти си лъжкиня — прошепна вътрешният глас, който често чуваше и дори му беше измислила име. Това бе «гласът-стимул», както го наричаше. — Всичко разбираш и си напълно съгласна с него. Лъжи Андрю, щом така ти харесва, но, за Бога, не се самозаблуждавай!“
Част от душата и запротестира. В този свят, над който беше надвиснала заплахата от ядрена война, беше погрешно (дори фатално) да се мисли, че има разлика между добрите и лошите стрелци. Прекалено много треперещи ръце държаха запалките на педя от фитилите. В този свят нямаше място за стрелци. Може някога да са били необходими, но времето им бе изтекло.
Нима?
За миг затвори очи и потърка слепоочията си. Наближаваше поредният пристъп на мигрена. Понякога болката я връхлиташе като буря в горещ летен следобед, която внезапно спираше и отминаваше, за да изсипе градушката си на друго място.
Този път бурята нямаше да я отмине. Щеше да връхлети с гръмотевици и градушка с ледени зърна с размерите на топки за голф. Светофарите по Пето Авеню и се сториха прекалено ярки.
— Как беше в Оксфорд, госпожице Холмс? — колебливо попита Андрю.
— Влажно и неприятно. — Тя замълча, възнамеряваше да преглътне думите, които напираха на езика и. В противен случай щеше да постъпи неоправдано жестоко. Приказките на Андрю за последния Стрелец бяха чиста проба мъжко дърдорене. Но днес и се бе насъбрало много и чашата на търпението и преля. Гласът и беше спокоен и решителен както винаги, ала тя знаеше, че в момента прави грешка. — Поръчителят дойде веднага; беше уведомен предварително. Все пак се опитаха да ни задържат колкото е възможно по-дълго. До едно време се държах, после се подмокрих. — Видя как очите на Андрю трепнаха отново, прииска и се да престане да говори, но не можа да се сдържи. — Искаха да ни пречупят разбираш ли. Изплашеният човек не би се върнал в техните проклети южни щати и не би им създавал проблеми. Но повечето от тях — дори и най-глупавите, а те в никакъв случай не бяха глупаци — знаеха, че каквото и да правят, нещата ще се променят, затова се опитваха да ни унизят, докато им бяхме в ръцете. Да ни покажат колко сме уязвими. Можеш да се кълнеш в Бог, в Исус и вси светии, че няма, няма, няма да се подмокриш, но ни задържаха толкова дълго, че беше неизбежно. Поуката е, че човек е само едно животно, затворено в клетка, нищо повече. Още помня вонята на засъхнала урина в онази проклета килия. Те смятат, че сме произлезли от маймуните. Още мириша на…
— Маймуна.
Срещна очите на Андрю в огледалото за обратно виждане и съжали за невъздържаността си.
— Извинете, госпожице Холмс.
— Не — каза тя и отново потърка слепоочията си. — Аз трябва да ти се извиня. Тези три дни ми се сториха безкрайни и доста се поизнервих.
— Така ли? — промълви шофьорът с интонацията на шокирана стара мома.
Одета неволно се засмя. Въобразяваше си, че знае в какво се забърква, но беше сгрешила.
Дните, прекарани в Оксфорд, бяха „екскурзия“ в ада. Не можеше да ги опише с думи…
— Искам само да се прибера у дома и да се изкъпя, после да заспя. Едва след това ще се върна към нормалното си състояние.
— Разбира се. — Андрю искаше да и се извини, но не успяваше да намери подходящите думи. Не желаеше подновяване на разговора. Пътуването продължи в неловко мълчание; спряха пред викторианска сграда на ъгъла на Пето Авеню и Сентръл Парк Саут с луксозни апартаменти, чиито обитатели не разговаряха с Одета, освен, ако бе крайно наложително. Всъщност това не я вълнуваше. Тя бе нещо повече от тях и те го съзнаваха. Представяше си колко са вбесени от присъствието на една „чернилка“ в тази изискана стара сграда, в която навремето негрите можеха да влизат само като слуги. Тя се надяваше това да ги ядосва; укоряваше се за злобата, която проявяваше, за нехристиянското си поведение, но не успяваше да сдържи злобата си. Това противоречеше на християнските норми и щеше да навреди на Движението. Щяха да извоюват правата, за които се бореха, и това вероятно щеше да стане още тази година: Джонсън не беше забравил завещаното от покойния президент (вероятно се надяваше да забие още един пирон в ковчега на Бари Голдуотьр), нямаше да се задоволи само да наблюдава приемането на законопроекта за гражданските права; щеше да го превърне в закон. Затова бе толкова важно да превъзмогнат страха и униженията. Очакваше ги много работа. Омразата нямаше да им помогне. Всъщност омразата щеше да им попречи. Но понякога не можеш да устоиш на съблазънта да мразиш. Това също бе научила в Оксфорд.