2
Дета Уокър изобщо не се интересуваше от Движението и разните му там благородни цели. Живееше в Гринидж Вилидж, в таванското помещение на сграда с олющена фасада. Одета не знаеше за това жилище, а Дета нямаше представа за мансардния апартамент; единственият човек, който подозираше, че нещо не е наред, беше шофьорът Андрю Фийни. Беше постъпил на работа при бащата на Одета, когато тя беше на четиринайсет, а Дета Уокър още не съществуваше.
Понякога Одета изчезваше. Това продължаваше от няколко часа до три-четири дни. Миналото лято тя изчезна за три седмици и Андрю вече се канеше да съобщи в полицията, когато една вечер тя му позвъни и го помоли да я вземе в десет сутринта, като заяви, че трябва да обиколи магазините.
Беше готов да извика: „Госпожице Холмс! Къде бяхте?“ И преди бе задавал този въпрос, а в отговор бе получавал объркани погледи. „Тук — беше отговаряла тя. — Тук, Андрю, нали излизаме с теб два-три пъти дневно? Да не би да си се преуморил?“ Сетне се разсмиваше винаги и ако бе в особено добро настроение (почти бе така след поредното изчезване), тя го щипваше по бузата.
— Разбрано, госпожице — отвърна той.
Онзи път, след като тя бе изчезнала за три седмици, Андрю беше отправил благодарствена молитва към Светата Дева за благополучното завръщане на господарката си. Сетне беше позвънил на Хауард, портиера на сградата.
— Кога се прибра тя?
— Преди двайсетина минути.
— Кой я докара?
— Нямам представа. Знаеш как е. Всеки път пристига с различна кола. Понякога спират зад ъгъла и не ги виждам. Разбирам, че се е прибрала едва когато чуя звънеца или я видя на прага. — Хауард замълча, сетне добави: — Има страхотна синина на лицето.
Портиерът беше прав. Синината беше ужасна, но вече избледняваше. Андрю не искаше да си представя каква е била през първите дни. Госпожица Холмс слезе точно в десет часа на следващата сутрин, облечена в копринена рокля без ръкави с тънки като конец презрамки (беше краят на юли). Беше направила не особено умел опит да прикрие с грим синината, сякаш разбираше, че ако прекали, само ще привлече вниманието.
— Как пострадахте, госпожице? — попита той.
Одета се разсмя безгрижно.
— Нали ме познаваш, Андрю, толкова съм непохватна. Вчера, излизах от ваната — бързах да не изпусна новините. Паднах и се ударих. — Тя огледа внимателно лицето му. — Сега ще ми издрънкаш куп глупости за лекари и прегледи, нали? Не се оправдавай, не можеш да скриеш нищо от мен. Няма да те послушам, така че замълчи. Чувствам се отлично. Да тръгваме. Възнамерявам да изкупя „Сакс“ и „Джимбелс“, като междувременно похапна в „Четирите сезона“.
— Да, госпожице — отвърна той и се усмихна. Не му беше лесно да събере сили за тази усмивка. Синината не бе от вчера, а поне отпреди една седмица… През последните няколко дни Андрю бе звънил всяка вечер в седем часа, защото по това време госпожицата със сигурност си седеше вкъщи и гледаше новините по телевизията. Той звъня всяка вечер, освен последната. Тогава отиде при портиера и го придума да му даде резервния ключ. Опасяваше се да не би господарката да е паднала, точно както му беше обяснила… и сега да лежи мъртва. Влезе в апартамента и, сърцето му биеше лудешки, чувстваше се като сред минно поле. В кухнята намери кутия с масло; макар капакът да бе затворен, то бе преседяло достатъчно дълго, за да плесеняса. Андрю влезе в седем без десет и излезе петнайсет минути по-късно. По време на беглия оглед на апартамента той надникна и в банята. Ваната бе суха, кърпите — грижливо подредени, кранчетата на чешмата и душа бяха излъскани. Разбра, че изобщо не е била вкъщи… и че не е имало падане, при което да се насини. Но в същото време не смяташе, че тя лъже. Тя си вярваше.