Той погледна в огледалото за обратно виждане — госпожицата разтриваше слепоочията си. Това не му хареса. Правеше го винаги преди да изчезне.
3
Андрю остави двигателя включен, за да поддържа парното в купето, и отиде до багажника. Изненада се при вида на двата и куфара. Изглеждаха така, сякаш малоумни здравеняци ги бяха ритали неуморно, сякаш бяха изкарали омразата си към госпожица Холмс върху куфарите. Причината не бе в това, че тя бе жена; тя бе чернокожа, някаква си чернилка от Севера, която си пъхаше носа, където не и беше работа; вероятно някой беше решил да и даде урок. Освен всичко останало тя беше богата чернилка. Тя беше известна на американската общественост почти колкото Медгар Евърс или Мартин Лутър Кинг. Като капак на всичко лицето на тази богата негьрка се беше появило на корицата на списание „Таим“. Човек трудно можеше да я нарани, след което да твърди с невинно изражение на лицето: „Какво? Не, сър, не сме виждали никоя, която да прилича на нея, нали, момчета?“ Човек трудно можеше да я нарани, като се има предвид, че тя бе единствената наследничка на „Холмс Дентъл Индъстрис“.
Не бяха посмели да изкарат яда си на нея, затова бяха ритали куфарите.
Андрю гледаше тези безмълвни следи, свидетелстващи за престоя и в Оксфорд, със смесени чувства на срам, гняв и любов, които бяха безмълвни като белезите по куфарите и. Смаяно се взираше в тях, от устата му излизаше пара. Хауард се притече на помощ, но Андрю се забави още секунда, след което хвана дръжките на куфарите. „Коя сте вие, госпожице Холмс? Коя сте вие всъщност? Къде изчезвате понякога и какво толкова вършите, та се налага да лъжете дори себе си?“ Миг преди портиерът да се приближи, през главата му мина още една мисъл, странна и неестествена:
„Къде е другата ви половина?“
„Престани да мислиш за това. Ако някой трябва да се замисли, това е господарката. След като нея не я е грижа, теб какво те интересува?“
Андрю извади куфарите от багажника и ги подаде на портиера, който попита с приглушен глас:
— Тя добре ли е?
— Така мисля — шепнешком отвърна той. — Просто е уморена. Адски уморена.
Хауард кимна, пое очуканите куфари и тръгна към входа. Спря за миг, за да козирува на Одета Холмс, която почти не се виждаше през матовите стъкла на колата.
Когато той влезе в сградата, Андрю извади от багажника някаква странна вещ. Беше инвалидна количка.
На 19 август 1959, тоест преди пет години и половина, онази част от тялото на Одета Холмс, разположена от коленете надолу, бе изчезнала, както тя самата изчезваше безследно в продължение на часове и дни.
4
Преди злополуката в метрото Дета Уокър се беше появявала само няколко пъти — появяванията и бяха като атоли, които от птичи поглед изглеждат отделни, но всъщност образуват гръбнака на огромен архипелаг, залят от водата. Одета изобщо не подозираше за съществуването на Дета, а Дета си нямаше представа, че на света живее някоя си Одета… но тя поне подозираше, че нещо не е наред, че някой се намесва в живота и. Смътните си спомени за онова, което се случваше, когато Дета господстваше над тялото и, Дета приписваше на фантазиите си. Двойничката и не беше толкова умна. Вярваше, че помни разни неща, определени неща, но обикновено не се замисляше над това. Но все пак осъзнаваше, че от време на време страда от загуба на паметта.
Спомняше си някаква порцеланова чиния. Спомняше си как я пъхна в огромния си джоб, след като се увери, че Синята жена не я наблюдава. Разбираше, макар и смътно, че чинийката е специална. Това бе причината да я открадне. Спомняше си, че я занесе на едно място, което наричаше (без да има представа откъде е научила името) Ямата, землянка, чийто под бе осеян с пепел и угарки. Помнеше, че постави внимателно чинията на пода и стъпи върху нея, но бързо отдръпна крака си, свали памучните си пликчета и ги напъха в джоба си. Сетне предпазливо пъхна показалеца си в онова място, където старият глупак, наречен „Бог“, не бе успял да съедини плътно краката и. Всички жени имаха подобен отвор и това може би не беше чак толкова лошо. Спомняше си резкия тласък, желанието да натисне по-силно, въздържанието да го стори, помнеше приятното усещане, с което я даряваше вагината и, освободена от памучните пликчета. Когато черната и лачена обувка настъпи чинията, тя вкара пръст в отвора, а кракът и раздробяваше „специалната“ порцеланова чиния на Синята жена. Спомняше си вика, който се изтръгна от гърлото и, неприятен дрезгав звук, наподобяващ крясъка на врана. Спомняше си как тъпо се взираше в счупената чиния, как бавно извади пликчетата си от джоба и ги обу. Да, спомняше си всичко това, сякаш не се бе случило преди седмица или вчера, а току-що. Пликчетата достигнаха подгъва на официалната и рокля, спомняше си резкия контраст между белия памучен плат и тъмната и кожа. Комбинацията напомняше сметана в чаша кафе. Пликчетата изчезнаха под роклята, която сега бе оранжева; Дета не вдигаше, а сваляше пликчетата, които не бяха памучни, а найлонови. Спомняше си как ги свали и те се белнаха на пода на колата „Додж ДеСото“, модел 46-та. Бяха евтини, нищо изискано, просто евтини бели пликчета, носени от евтина мадама; хубаво е да си евтина, да бачкаш на улицата, да се разхождаш дори не като проститутка, а като животно за разплод. Кръглата порцеланова чиния беше заменена от облото бяло лице на някакво момче, пиян студент. Лицето му беше обло като чинията на Синята жена, по лицето му пълзеше същата синя паяжина като по „специалната“ порцеланова чиния. Червената неонова реклама на крайпътното заведение, която прорязваше мрака, превръщаше синините по лицето му, където бе впивала ноктите си, в карминени ивици. Той промълви: „Защо го направи, защо го направи?“, сетне свали стъклото, надвеси се навън и повърна. Тя си спомняше гласа на Доди Стивънс, който се носеше от джукбокса; той пееше за обувки с розови връзки и голяма сламена шапка с виолетова лента. Когато студентът повърна, звукът беше като от търкалящ се чакъл в бетонобъркачка; пенисът му, който само преди минута стърчеше като удивителна, сега бе увиснал като въпросителен знак. Спомняше си, че дрезгавият звук замлъкна, сетне отново се разнесе и тя си помисли: „Е, явно желанието му се е изпарило“, сетне се изсмя и притисна пръст (този път завършващ с дълъг извит нокът) към вагината си. По тялото и се разнесе вълна, съчетаваща болка и удоволствие. Младежът протегна ръце и пипнешком я затърси, като ругаеше: „Ах, ти, проклета черна курво!“ Тя продължи да се смее, извърна се ловко, взе пликчетата си, отвори вратата на колата, почувства пръстите му да докосват гърба и и хукна навън. Тичаше в майската нощ, в която се носеше ароматът на орлови нокти, розово-червената неонова светлина очертаваше границите на паркинга. Пъхна евтините си найлонови пликчета в дамската си чанта, натъпкана с всевъзможна козметика. Тичаше, а мигащата светлина я следваше. Изведнъж осъзна, че е на двайсет и три, че това не са пликчета, а шал от изкуствена коприна, които напъхваше в чантата си, докато вървеше към щанда за модни аксесоари на универсалния магазин „Мейси“ — шал, който струваше долар и деветдесет и девет цента. Беше евтин. Евтин като найлоновите пликчета. Като нея.