Тялото, което обитаваше, принадлежеше на жена, наследила милиони долари, но никой не го знаеше и това нямаше значение — шалът беше бял, със син кант. Настани се на задната седалка на таксито, забравила за присъствието на шофьора. Гледаше втренчено новата си придобивка, другата и ръка се промъкна под вълнената пола и пликчетата; дългият и пръст задоволи страстта й.
Понякога се питаше къде ходеше, след като не беше тук, но нуждата я връхлиташе толкова внезапно и неустоимо, че тя просто и се подчиняваше, без да се замисля.
Роланд би разбрал това.
5
Одета можеше да отиде навсякъде с лимузина — дори през 1959 година, когато баща и беше още жив и тя не бе богата, колкото щеше да стане след смъртта му през шейсет и втора. Парите, които бяха вложени в попечителски фонд на нейно име, станаха нейна собственост след двайсет и петия и рожден ден, така че можеше да си позволи каквото пожелае. Макар да не се засягаше от израза „либерал в лимузина“, използван преди година-две от един фейлетонист, известен с консервативните си възгледи, тя беше прекалено млада, за да не желае да я смятат за такава. Но не беше прекалено млада (или глупава), за да вярва, че избелелите джинси и ризата с цвят каки (обичайното и облекло) или използването на градския транспорт, вместо личен автомобил могат да променят действителното и положение. При това беше така погълната от собствената си личност, че не забелязваше обидата и объркването на Андрю, който я харесваше и смяташе, че тя го отхвърля. Но Одета бе достатъчно млада, за да смята, че външната показност може да потисне (или поне да прикрие) истината.