Ала колкото и да го разпитваше какъв е бил животът през изминалите години-десетте, предшестващи раждането и, и след това, той отказваше да и отговори. Опитваше се да я залъже с празни приказки, но никога не отговаряше на въпроса и. Тази тема сякаш беше забранена при разговорите с дъщеря му. Веднъж майка и Алис — която той наричаше „мамче“ или Али, ако бе обърнал няколко чашки повече — помоли: „Разкажи и за случая, когато стреляха по теб, докато преминаваше с форда по покрития мост «Дан»“, а той я изгледа толкова осъдително и мрачно, че „мамчето“, която и без това винаги беше плаха като врабче, се сви в креслото и не пророни нито дума повече.
След онази вечер Одета няколко пъти се опитваше да разпита майка си насаме, но усилията и бяха напразни. Осъзнаваше, че ако беше започнала да разпитва по-рано, може би щеше да научи нещо, но сега майка и щеше да мълчи, защото се подчиняваше на съпруга си. Дъщерята разбираше, че за него миналото — общуването с роднините, черните пътища, магазините, колибите с пръстени подове и прозорци без стъкла и без завеси, побоищата, съседските деца, чиито дрехи бяха ушити от чували за брашно — всичко това беше скрито в паметта му като мъртви зъби под белоснежни коронки. Той не желаеше, а сигурно и не можеше да говори или съзнателно беше потънал в някаква „избирателна“ амнезия; зъбите с идеални коронки символизираха живота им в луксозния жилищен комплекс в южния район на Сентръл Парк. Всичко останало беше под безукорната външна обвивка. Миналото му беше така добре скрито, че нямаше никакъв процеп, през който тя да надникне — все едно, че се изправяше пред бариера от идеално подредени зъби, които и пречеха да види устната кухина.
Дета познаваше света и разбираше същността на нещата, но тя не познаваше Одета, а Одета не знаеше за Дета… ето защо в редицата гладки зъби нямаше пролука, те напомняха затворена крепостна врата.
Тя беше донякъде плаха и свенлива като майка си, а от баща си беше наследила упорството; единственият път, когато отново се осмели да го разпита за онова, което я интересува, разговаря с него в библиотеката и го обвини, че я лишава от нещо, което по право и принадлежи. Той затвори вестника „Уолстрийт Джърнал“, грижливо го сгъна и го постави на масичката за карти до лампиона. Свали очилата си и ги сложи върху вестника. После погледна към нея — слаб, почти кожа и кости чернокож мъж, със ситно накъдрена и вече прошарена коса, с оплешивели слепоочия, където пулсираха изпъкнали вени — и каза:
— Не желая да разговарям за този период от моя живот, Одета, нито да си го спомням. Светът много се промени оттогава.
Роланд би разбрал значението на думите му.
7
Когато Роланд отвори вратата с надпис „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“, видя съвършено неразбираеми неща и все пак му беше ясно, че те не играят никаква роля. Това беше светът на Еди Дийн, но отвъд вратата царуваше хаос от светлини, хора и предмети — никога досега не беше виждал толкова много предмети. Личеше си, че са предназначени за дами и очевидно бяха изложени за продан. Някои бяха поставени в стъклени витринки, други бяха струпани на артистично подредени купчини. Всичко това пробягваше пред погледа му, сякаш гледаше през прозореца на дилижанса. Но вратата заместваше очите на Господарката. Той гледаше през тях точно както беше гледал през очите на Еди, когато онзи вървеше по пътеката между седалките в небесния дилижанс.
Еди пък беше поразен; ръката му с револвера потрепна и той наведе оръжието. Стрелецът с лекота можеше да му го отнеме, но не помръдна. Този трик беше научил преди години.
Внезапно светът, който се виждаше през отворената врата, шеметно се завъртя и на Роланд му се зави свят, а Еди сякаш се поуспокои. Стрелецът никога не беше ходил на кино, но младежът бе гледал хиляди филми и зрелището му напомни кадри от „Хелоуин“ и „Сияние“.
— Отново „Звездни войни“ — промърмори той. — Звездата на смъртта. Онзи жесток експеримент — спомняш ли си го?
Роланд безмълвно го изгледа.
Тъмнокафяви ръце се появиха в пролуката, която на Стрелеца напомняше за врата, а на Еди — киноекран… вълшебен киноекран, в който при дадени обстоятелства можеш да влезеш по същия начин, както беше слязъл в реалния свят героят от „Пурпурната роза от Кайро“. Страхотен филм. Едва в този момент Еди осъзна колко велик беше този филм.