Само дето „Пурпурната роза“ още не беше заснет в света отвъд вратата. Сигурен беше, че това е Ню Йорк — предположението му се потвърждаваше от приглушения, но съвсем истински вой на клаксони; струваше му се, че вижда голям универсален магазин, в който се беше отбивал един-два пъти, само че това беше… беше…
— Беше… преди — прошепна той.
— Преди твоето време ли? — обади се Стрелецът.
Еди го изгледа и рязко се изсмя.
— Да. И така може да се каже.
— Здравейте, госпожице Уокър — произнесе угоднически някой. Картината, виждаща се през отворената врата, подскочи така внезапно, че дори Еди усети световъртеж, после съзря продавачка, която очевидно знаеше на кого принадлежат тъмнокафявите ръце явно бе, че познаваше клиентката и не я обичаше или се страхуваше от нея. Или пък изпитваше и омраза, и страх.
— Какво ще обичате днес?
— Ето това. — Жената с тъмнокафявите ръце подаде бял шал със светлосин кант. — Не си прави труда да го опаковаш, миличка, само го пъхни в хартиен плик.
— Как ще платите — в брой или с…
— В брой, винаги плащам в брой, нали?
— Добре… прекрасно, госпожице Уокър.
— Радвам се, че одобряваш, скъпа.
Еди успя да забележи гримасата на продавачката, преди тя да се обърне. Може би момичето изразяваше негодуванието си от надменността на тази „надута черна мутра“. Изразът беше научил от филмите, тъй като не познаваше историята на собствената си страна, нито живота на уличните момчета. Стори му се, че гледа филм за шейсетте години или заснет по това време… като например „В жарката нощ“ със Сидни Поатие и Род Стайгьр. Но може би обяснението беше още по-елементарно — Господарката на сенките, за която мечтаеше Роланд, независимо от цвета на кожата си, беше истинска грубиянка.
Всъщност това изобщо нямаше значение, нали? Интересуваше го само едно — как, по дяволите, да се измъкне оттук.
Това беше Ню Йорк — толкова познат, че сякаш усещаше миризмата му. А озовеше ли се в Ню Йорк, отново щеше да има хероин. Струваше му се, че надушва и аромата на победата. Само дето имаше една пречка. Непреодолима пречка.
8
Роланд внимателно наблюдаваше Еди. Въпреки че досега няколко пъти му се предоставяше възможност да го убие, беше предпочел да остане неподвижен и да позволи на младежа сам да се ориентира в положението. Онзи притежаваше различни качества, включително и неприятни (Стрелецът, който съзнателно беше допуснал едно дете да умре, разбираше разликата между доброто и не съвсем доброто), но изобщо не беше глупав. Беше отракано момче.
Щеше да се досети за истинското положение.
Така и стана.
Той погледна към Роланд, усмихна се леко, завъртя около пръста си револвера на Стрелеца, имитирайки герой от каубойски филм, сетне му го подаде с цевта напред.
— Тази играчка май няма да ми помогне, а?
„Когато искаш, разсъждаваш много разумно — помисли си Стрелецът. — Защо толкова често те избива на глупави разговори? Може би, защото си въобразяваш, че така е било прието да се говори в света, където се намира твоят брат заедно с оръжията си?“
— Прав ли съм? — настоя Еди.
Стрелецът кимна.
— Ако те бях прострелял, какво щеше да се случи с вратата?
— Нямам представа. Навярно ще получиш отговор на този въпрос само ако опиташ да стреляш.
— И все пак какво би могло да се случи?
— Мисля, че вратата ще изчезне.
Младежът кимна. Точно това му беше хрумнало. Представи си как се разнася гръм и вратата изчезва като по магия. Сякаш чу думите на илюзиониста: „Сега я виждате, приятели, а сега вече я няма!“ Навярно същото щеше да се случи, ако киномеханикът извадеше револвер и изстреляше шест куршума в прожекционния апарат. Ако унищожиш апарата, прожекцията се прекратява. Еди не искаше филмът да свършва. Еди беше платил билета си и държеше да изгледа филма докрай.
— Мисля, че сам можеш да преминеш през вратата — замислено произнесе той.
— Да.
— И да проникнеш в съзнанието и, както проникна в моето, нали?
— Да.
— Но по този начин ще допътуваш на автостоп до моя свят, това е всичко.