Роланд мълчеше. „Автостоп“ беше една от непонятните думи, които Еди често използваше, въпреки че Стрелецът се досещаше какво означават.
— Има и друга възможност — да проникнеш там в собственото си тяло. — Говореше на глас, ала всъщност разговаряше със себе си. — Мисля, че не ще успееш без мен, а?
— Прав си.
— Тогава ме вземи със себе си.
Стрелецът понечи да му отговори, но Еди го изпревари:
— Не сега. Зная, че ще предизвикаме бунт или друго нежелано събитие, ако изневиделица се появим там. — Засмя се налудничаво и добави: — Също като илюзионист, който изважда зайчета от цилиндъра си… само дето цилиндърът ще липсва. Ще изчакаме, докато тя остане сама, сетне…
— Не!
— Ще се върна с теб — заяви Еди. — Кълна се, Роланд. Знам, че ти предстои важна работа и че не ще успееш да я свършиш без мен. Признавам, че спаси живота ми на митницата, но и аз спасих твоя в бара на Балазар. Така ли беше?
— Да — отвърна Роланд. Спомни си как Еди беше скочил иззад масата, пренебрегвайки опасността, и за миг се поколеба. Но само за миг.
— Нали така? Услуга за услуга. Искам да се върна само за няколко часа. Да взема малко пилешко от закусвалня, където приготвят храна за вкъщи, може би кутия с понички от „Дънкин Донътс“. — Еди кимна към вратата, отвъд която всичко отново се беше раздвижило. — Е, какво ще кажеш?
— Не — разсеяно отвърна Стрелецът, който за миг беше забравил за момчето.
Изображението зад вратата се движеше толкова странно като че Господарката (която и да бе тя) присъстваше различно от всички други хора — не ходеше като Еди, когато Роланд гледаше през очите му или (той за пръв път се замисли над този факт, който досега не му беше направил впечатление, както човек не забелязва собствения си нос) както се движеше самият той. Когато вървиш, визуалната картина напомня плавно люлеещо се махало: ляв крак, десен крак, ляв крак, десен крак; светът около теб сякаш се поклаща напред-назад толкова плавно, че след известно време (малко след като си започнал да крачиш) преставаш да забелязваш този ефект. В походката на Господарката нямаше и следа от ефекта на махалото — тя плавно се носеше по прохода, като че се движеше върху релси. Най-абсурдното беше, че Еди си помисли същото, ала за разлика от Роланд той беше чувал за снимките с камера „Стеди Кам“ и хрумването му подейства някак успокояващо, защото се сблъскваше с нещо познато. За Роланд подобно възприятие беше чуждо… внезапно Еди прекъсна мислите му, като пискливо възкликна:
— Защо да не ме вземеш? Майната ти, защо да не ме вземеш?
— Защото не искаш да се върнеш заради пилешкото. Зная как се нарича онова, без което не можеш. Искаш една „доза“. Копнееш да се „надрусаш“.
— Какво от това? — почти истерично възкликна той. — Дори да е така, какво от това? Казах, че ще се върна с теб. Обещах ти! Обещах ти го съвсем, ама съвсем искрено. Какво още искаш? Искаш ли да се закълна в името на майка ми? Съгласен съм. Искаш ли да се закълна в името на брат ми Хенри? Добре де, заклевам се! Заклевам се.
Енрико Балазар би се намесил, ала Стрелецът нямаше нужда хора като него да му подсказват един неоспорим факт: никога не вярвай на наркоман. Кимна към вратата и заяви:
— Забрави предишния си живот поне докато стигнеш до Кулата. Хич не ме е грижа какво ще се случи с теб след това. Но дотогава си ми необходим.
— Ах, ти, шибан, скапан лъжец! — промълви Еди. Гласът му звучеше безстрастно, ала в очите му блестяха сълзи. Роланд безмълвно го наблюдаваше. — Знаеш, че след достигането на Кулата няма бъдеще за мен, за нея, нито за онзи, третия който и да е той. Може би и ти ще свършиш — изглеждаш точно като Хенри, когато беше най-зле. Ако не пукнем по пътя към твоята Кула, със сигурност ще загинем, когато я достигнем. Тогава защо ме лъжеш?
За миг Роланд усети нещо подобно на срам, но само повтори:
— Набий си в главата, че този етап от живота ти е приключил.
— Нима? Така ли мислиш? Имам изненада за теб, Роланд. Зная какво ще се случи с истинското ти тяло, когато преминеш отвъд и проникнеш в нея. Знам го, защото го видях преди. Не ми трябват пистолетите ти, приятел. Хванал съм те за онова прословуто място, където растат късите косъмчета. Можеш да обърнеш главата и така, както обърна моята, за да видиш какво ще направя с „обвивката“ ти, докато душата ти, твоето „ка“ се отделя от тялото ти. Ще изчакам падането на нощта и ще те завлека до водата. Тогава ще можеш да наблюдаваш как омарите изяждат тленните ти останки. Но може би много ще бързаш и няма да ти бъде до това.