Още не беше довършил изречението, когато Роланд изчезна. На брега остана само отпуснатото му тяло, чиито гърди едва се повдигаха.
За миг Еди се вцепени: не можеше да повярва, че Стрелецът действително е предприел тази идиотска стъпка, пренебрегвайки даденото обещание… своята уж искрена гаранция, въпреки че много добре знаеше какви ще бъдат последствията.
Стоеше като вкаменен, после забели очи като изплашен кон, усещащ приближаването на буря…, въпреки че нямаше никаква буря, освен онази, която бушуваше в главата му.
Добре! Добре, да те вземат дяволите!
Знаеше, че не разполага с никакво време. Стрелецът можеше да се върне всеки момент. Погледна към вратата и видя как тъмнокожите ръце застинаха и престанаха да напъхват някаква златна огърлица в чантичката, от която се разнасяше блясък като от сандъче на пирати, пълно със съкровища. Въпреки че не чуваше гласове, Еди чувстваше, че Роланд разговаря с чернокожата жена, от която се виждаха само ръцете.
Извади ножа от ножницата на Стрелеца, сетне се претърколи до отпуснатото тяло, проснато пред прага на вратата. Отворените очи бяха безжизнени и забелени.
— Погледни, Роланд! — изкрещя. Монотонният и безспирен вятър свистеше в ушите му. Еди разсеяно си помисли, че звукът би накарал всекиго да полудее. — Гледай и се учи. Искам да те открехна на някои истини в живота. Ще ти покажа какво се случва с всекиго, който се опита да прецака братята Дийн!
Замахна с ножа към гърлото на Стрелеца.
ВТОРА ГЛАВА
ЗНАМЕНИЕТО НА ПРОМЕНИТЕ
1
Август 1959
Когато лекарят-стажант излезе след около половин час, завари Хулио облегнат на линейката, която още беше на паркинга на отделението за спешна помощ към болницата „Сестри на милосърдието“, намираща се на Двайсет и трета улица. Хулио беше сложил крака си, обут в островърх ботуш, върху предната броня на колата. Беше се преоблякъл в крещящо розови панталони и синя риза, върху левия джоб, на която със златни конци беше извезано името му — това беше униформата на неговия отбор по боулинг. Джордж погледна часовника си и си каза, че в този момент съотборниците на Хулио от „Суперлатиноамериканците“ вече започват играта.
— Мислех, че вече си в залата — промърмори Джордж Шейвърс. Като ординатор той живееше в болницата „Сестри на милосърдието“. — Как ли момчетата ти ще спечелят без Чудокука?
— Мигел Базале ще ме замести. Не е върхът, но понякога му върви. Ще се оправят и без мен. — Той замълча, сетне добави: — Умирам от любопитство да разбера какво е станало.
Хулио беше кубинец и работеше като шофьор. Притежаваше чувство за хумор, за което едва ли подозираше. Лекарят се огледа. Бяха сами; фелдшерите, които обикновено придружаваха линейката, бяха изчезнали.
— Къде са онези? — попита той.
— Кои? Шибаните близнаци Бобси ли? Къде мислиш? Преследват някоя мацка от Минесота. Как мислиш, онази ще прескочи ли трапа?
— Нямам представа. — Опита се да говори уверено и дълбокомислено, ала истината бе, че дежурният лекар, а после и още двама хирурзи му бяха „отнели“ чернокожата жена по-бързо, отколкото можеше да произнесе „Дева Мария“ (всъщност точно това се готвеше да каже)… ала ако се съдеше по вида и, чернокожата нямаше да я бъде. — Загубила е много кръв.
— Не думай! Не е шега работа.
Джордж беше един от шестнайсетте ординатори в болницата „Сестри на милосърдието“ и един от осемте, работещи по нова програма за бърза помощ. Според създателите на програмата присъствието на лекар-стажант на местопроизшествието съществено би наклонило везните в полза на живота в различни критични ситуации. Джордж знаеше, че според повечето шофьори на линейки и фелдшери младоците, току-що започващи лекарската си практика, по-скоро биха довършили жертвите от катастрофи, отколкото да ги спасят, ала ако питаха него, програмата действаше успешно. Но не всеки път.
Във всеки случай мероприятието правеше отлична реклама на болницата и макар лекарите-стажанти често да мърмореха за допълнителните осем часа седмично (без допълнително заплащане), Джордж Шейвърс предполагаше, че повечето му колеги се чувстват като него — горди, безстрашни, готови да се справят с всички задачи.
И ето, че дойде нощта, когато самолет „Трайстар“ на компанията „Трансуърлд Еърлайнс“ се разби край Айдуайлд. От шейсет и петимата пътници на борда шейсет бяха ЗНМ — загинали на място, както би се изразил Хулио Естевес — а трима от останалите „живи“ приличаха на онова, което се изгребва от изгаснала пещ, с тази разлика, че парчетата сгурия не стенат, не крещят и не молят да им инжектират морфин или да ги убият, за да сложат край на адските им мъки. „Ако можеш да издържиш това — мислеше си той по-късно, припомняйки си откъснатите човешки крайници, които се въргаляха сред останките от алуминиеви закрилки, разкъсани седалки и обгорено метално парче от опашката на самолета с цифрите «1» и «7» и голяма червена буква «Т», припомняйки си очната ябълка, прилепнала към почти овъглен куфар «Самсонайт», плюшеното мече с копчета вместо очи, лежащо да червена маратонка, в която имаше откъснато детско стъпало, — ако издържиш това, малкият, ще издържиш всичко.“ Гордееше се със себе си, защото бе реагирал спокойно и хладнокръвно бе вършил работата си. Прибра се вкъщи, включи телевизора и дори изяде сандвич с пуешко месо. Сетне си легна и веднага заспа, което беше най-сигурното доказателство, че видяното не е повлияло на психиката му. Ала призори, когато навън още цареше непрогледен мрак, той се събуди от ужасяващ кошмар: присънило му се бе, че край овъгления куфар лежи не плюшено мече, а главата на майка му — отворените и очи също бяха овъглени; бяха безизразни и напомняха копчетата, заместващи очите на играчката. Устните и се размърдаха и той видя щръкналите и като на вампир кучешки зъби — останки от изкуствената и челюст, която се бе счупила в мига, когато при подготвянето за приземяване самолетът „Трайстар“ беше ударен от мълния. Майка му прошепна: „Не успя да ме спасиш, Джордж; заради теб икономисвахме всеки цент, спестявахме, мизерствахме, баща ти уреди онази неприятност с момичето, което беше забременяло от теб. А ТИ така и не успя да ме спасиш.“ В този момент той се събуди от неистовия си крясък, смътно осъзнавайки, че някой чука на стената. Ала Джордж не обърна внимание на шума, защото хукна към тоалетната и едва успя да застане на колене в позата на каещ се грешник пред порцелановия олтар, преди вечерята да започне да се повдига по хранопровода му като със свръхскоростен асансьор. Храната изригна от устата му, още бе гореща и все още запазила миризмата на пуешко месо. Той безпомощно се загледа в тоалетната чиния, където плуваха парченца месо и моркови, които като по чудо бяха запазили първоначалния си свеж цвят; в този миг в съзнанието му се появи дума, написана с огромни червени букви: „СТИГА“.