3
Когато фелдшерите от „Бърза помощ“ натовариха пострадалата в линейката, Джордж и инжектира демерол, тъй като чернокожата беше започнала да мърда и тихо да стене. Инжектираната доза беше достатъчна, за да бъде сигурен, че пациентката ще остане неподвижна, докато пристигнат в болницата. Беше деветдесет процента уверен, че тя няма да умре по пътя, в което имаше някаква справедливост.
Ала когато се намираха на шест преки от „Сестри на милосърдието“, клепачите на пострадалата леко се повдигнаха и тя изстена.
— Май ще се наложи да и поставим още една доза, докторе — обади се единият фелдшер.
Джордж не осъзна веднага, че за пръв път човек от по-низшия медицински персонал се обръщаше към него с думата „докторе“, вместо с обичайното „Джордж“ или още по-лошо — „Джорджи“.
— Да не си полудял? Нямам нужда от съвети.
Човекът смаяно се отдръпна.
Джордж погледна към младата жена и забеляза, че широко отворените и очи внимателно го наблюдават.
— Какво се е случило с мен? — попита тя.
Той си спомни думите на зяпача, който твърдеше, че жертвата била казала: „Кой беше онзи педераст? Само да го пипна, ще му откъсна топките!“ Свидетелят беше от бялата раса и Джордж си беше казал, че човекът си е измислил всичко или поради странното, но присъщо на повечето хора желание да подсили и без това трагичната ситуация, или поради расови предразсъдъци. Тази наглед културна и интелигентна жена не би могла да говори толкова грубо и невъзпитано.
— Станахте жертва на нещастен случай. Бяхте…
Клепачите и се притвориха и той с облекчение си помисли, че жената отново ще заспи. Прекрасно. Предпочиташе някой друг да и съобщи, че краката и са отрязани. Някой от онези, които получаваха повече от седем хиляди и шестстотин долара годишно. Премести се малко наляво, за да провери кръвното и налягане, но тя отново отвори очи. В този миг Джордж Шейвърс видя съвършено различна жена.
— Майната му на оня дето ми отряза краката. Усещам, че ги няма. К’во е т’ва — линейка ли?
— Ами… да… — заекна младият лекар. Внезапно му се прииска да пийне нещо. Дори не алкохол — само нещо, с което да разкваси пресъхналото си гърло. Изпита странното усещане, че гледа Спенсър Трейси във филма „Доктор Джекил и мистър Хайд“, после осъзна, че всичко това се случва в действителност.
— Пипнаха ли го онзи педераст?
— Не — отговори Джордж и си помисли: „По дяволите, онзи човек не ме е излъгал.“
С периферното си зрение забеляза, че фелдшерите, които досега внимателно го наблюдаваха (може би с надежда, че той ще направи някакъв гаф), побързаха да се отдръпнат.
— Няма значение. Онези бели некадърници и без това ще го пуснат. Ще го пипна и ще му отрежа топките! Мръсно копеле! Ще ти кажа какво ще направя с мръсното копеле! Ще ти кажа само едно, скапаняко! Ще ти кажа…
Клепачите и отново запърхаха и Джордж си каза: „Точно така, заспивай, моля те, заспи. Не ми плащат за това, не го разбирам… слушал съм много лекции за шоковото състояние, но никой преподавател не е споменавал, че шизофренията е резултат от…“
Очите отново се отвориха. Този път заговори първата жена, онази с културния глас:
— Казахте, че съм пострадала при нещастен случай. Разкажете ми какво е станало. Спомням си, че излязох от „Гладника“…
— Гладник ли? — неразбиращо попита той и си помисли, че пострадалата бълнува.
Устните и се разтегнаха в лека усмивка — очевидно жената се опитваше да превъзмогне болката.
— „Гладникът“ е закусвалня.
— О, ясно.
Другата жена, от чиято уста изригваха ругатни, го беше накарала да се почувства някак омърсен, дори му беше призляло. А с тази се виждаше в ролята на рицар от романа за крал Артур, рицар, който беше успял да спаси дамата на сърцето си от страшния дракон.
— Спомням си как слязох по стълбите и се озовах на перона, сетне…
— Някой ви е блъснал — прекъсна я Джордж и внезапно си помисли колко нелепо звучат думите му.
Какво пък, случилото се с нея също беше нелепо.