— Блъснал ме е пред влака, така ли?
— Да.
— Краката ми отрязани ли са?
Младият лекар безуспешно се опита да преглътне. Гърлото му беше напълно пресъхнало.
— Не напълно — отвърна, макар да осъзнаваше колко абсурден е отговорът му.
Непознатата затвори очи.
„Дано да е припаднала — каза си той. — Дано да е при…“ Очите и се отвориха и този път искряха от гняв. Чернокожата вдигна ръка, разперените и пръсти напомняха нокти на хищна птица. Замахна, но ръката и премина на сантиметри от лицето му — ако го беше издраскала, сега Джордж щеше да бъде в травматологията, вместо да пуши с Хулио Еставес.
— АХ, ВИЕ, БЕЛИ КОПЕЛЕТА! — изкрещя тя. Лицето и беше изкривено до неузнаваемост, в очите и сякаш пламтяха огньовете на ада. Вече не приличаше на човешко същество.
— ЩЕ УБИЯ ВСИЧКИ БЕЛИ МРЪСНИЦИ, ДО КОИТО СЕ ДОКОПАМ! ЩЕ ИМ ОТРЕЖА ТОПКИТЕ И ЩЕ ГИ ХВЪРЛЯ В ГАДНИТЕ ИМ ФИЗИОНОМИИ! ЩЕ…
Джордж внезапно си помисли, че сънува. Това беше някаква лудост. Жената говореше като героиня от комикс, която напълно е обезумяла. Тя… или по-точно съществото, което говореше с гласа и, изглеждаше свръхестествено. Невъзможно му беше да повярва, че това крещящо и бясно мятащо се същество само преди час е претърпяло тежка катастрофа в тунела на метрото. Жената хапеше и непрекъснато се опитваше да издере лицето му с острите си нокти. Носът и течеше, от устните и хвърчеше слюнка, устата и бълваше неприлични думи.
— Инжектирайте й нещо, докторе! — извика единият фелдшер, който беше пребледнял като платно. — За Бога, инжектирайте й!
Той посегна към куфарчето със спринцовките, но Джордж го удари през ръката.
— Махай се, страхливецо.
Сетне погледна към пострадалата и видя спокойните, интелигентни очи на „другата жена“, които го наблюдаваха.
— Ще остана ли жива? — попита го с небрежен тон, сякаш двамата пиеха чай и обсъждаха някакъв маловажен въпрос. Джордж си помисли: „Тя дори не подозира, че от време на време се превръща в друг човек. Изобщо няма представа. — А след миг му хрумна още нещо: — Другата също не знае за съществуването и.“
— Ами… — Той преглътна, притисна ръка към сърцето си, което биеше лудо, и се опита да се овладее. Беше спасил живота и, а психическите и проблеми не го засягаха.
— Добре ли сте? — попита жената, а искрената и загриженост го накара неволно да се усмихне — положението беше комично: жената, която за малко не беше загинала, се опитваше да го успокои.
— Да, госпожо.
— На кой от въпросите ми отговорихте?
Отначало той смаяно я изгледа, сетне разбра какво го пита.
— И на двата — промълви и хвана ръката и. Тя стисна дланта му, а младият лекар впери поглед в блестящите и, умни очи и си помисли: „Можеш да се влюбиш в нея“; в този миг тя отново замахна с разперени пръсти, опитвайки се да избоде очите му, и занарежда проклятия. Наричаше го „бяло копеле“, обещаваше, че не само ще му отреже топките, но ще ги натика в гърлото му.
Джордж рязко се отдръпна, машинално погледна дали дланта му кърви, докато в съзнанието му шеметно се мяркаха несвързани мисли: питаше се какво да предприеме и дали ако го е ухапала, ще получи отравяне на кръвта, защото тази жена беше по-опасна от пепелянка, от гърмяща змия. Не видя кръв, а когато отново извърна очи към пострадалата, тя заговори с гласа на първата жена:
— Моля ви, не ме оставяйте да умра. Не искам да… — Този път за дълго загуби съзнание и всички изпитаха невероятно облекчение.
4
— Е, какво мислите? — попита Хулио.
— Кой ще се класира за финала ли? — Джордж смачка фаса с тока на мокасината си. — „Уайт Сокс“ — заложил съм на тях.
— Какво мислите за онази жена?
— Според мен е шизофреничка.
— Това го знам и без да ми го казвате. Питам ви какво ще стане с нея.
— Не зная.
— Има нужда от помощ, човече! Кой ще и помогне?
— Вече и оказах помощ — промърмори Джордж, но лицето му пламна.
Кубинецът го погледна в очите.
— Ако не можете да и помогнете с друго, докторе, по-добре я оставете да умре.
Той се опита да отвърне на погледа му, но сърцето му се сви от онова, което видя в очите на Хулио — в тях се четеше не обвинение, а само тъга.
Побърза да се извърне и да излезе, измивайки ръцете си от случилото се. Имаше много по-важни въпроси, които го вълнуваха.