„Видя още нещо!“ — сякаш прозвуча гласът на Корт.
Да. Бе видял нещо бяло.
Бели върхове.
„Браво, Роланд!“ — изкрещя въображаемият Корт и Стрелецът едва не падна от плесника на коравата, мазолеста длан. Той трепна.
Беше погледнал през прозорец.
Изправи се с усилие, протегна ръка и усети едновременно студ и горещина. Отново отвори вратата.
6
Гледката, която очакваше да види — земята, видяна от някаква ужасяваща, невъобразима височина — бе изчезнала. Пред очите му бяха изписани странни думи. Почти ги разбираше; сякаш буквите от Свещения език бяха малко променени…
Над думите имаше картина на превозно средство без коне, моторна кола, с каквито се предполагаше, че светът е бил пълен, преди всичко да се промени. Изведнъж Стрелецът се сети за нещата, които Джейк му бе разказал, когато го беше хипнотизирал.
Това превозно средство без коне, карано от засмяна жена с дълъг шал, може би приличаше на онова, блъснало момчето в странния друг свят.
„Това е онзи, другият свят“ — помисли си Стрелецът.
Внезапно гледката…
Тя не се променяше; тя се движеше. Стрелецът се олюля, зави му се свят, повдигна му се. Думите и образите изчезнаха и сега виждаше пътека с двойни седалки. Почти нямаше свободни места, повечето бяха заети от мъже, облечени в странни дрехи. Предположи, че това са костюми, макар никога досега да не бе виждал подобни одежди. От вратовете им висяха странни парчета плат, може би вратовръзки, но и тях виждаше за пръв път. Доколкото можеше да прецени, никой не носеше оръжие — нито сабя или кинжал, камо ли револвер. Що за доверчиви хора са това? Някои четяха вестници, изпълнени с миниатюрни букви, осеяни тук-там със снимки, други пишеха нещо с писалки, каквито Стрелецът никога не бе виждал. Но писалките малко го интересуваха. Интересуваше го хартията. Той живееше в свят, в който златото и хартията имаха една и съща стойност. Никога през живота си не бе виждал толкова много хартия. Един от мъжете откъсна лист от жълтия бележник, който лежеше в скута му, и го смачка на топка, макар да бе изписан едва до половината. Въпреки изтощението на Роланд му причерня от ужас и гняв от безумното разточителство.
Зад мъжете се издигаше овална бяла стена и множество прозорци, наредени един до друг. Някои от тях бяха покрити с нещо като капаци, но през останалите Стрелецът видя небето.
На прага застана жена, облечена с нещо като униформа, каквато не бе виждал. Беше яркочервена, а долната и част се състоеше от панталони. Той виждаше мястото, където краката и се сливаха като че беше гола.
Непознатата застана толкова близо до вратата, че Роланд се изплаши да не би да прекоси границата и отстъпи крачка назад; имаше късмет, че не се спъна. Тя го наблюдаваше с презрителното изражение на жена, която не е подчинена на никого, освен на себе си. Не това интересуваше Стрелецът. Смая го фактът, че изражението и не се промени, когато го забеляза. Не може да се очаква една жена, а и не само жена, да не трепне при вида на мръсен, изтощен тип, който едва се държи на краката си, препасан с патрондаши, увил окървавен парцал около дясната си длан, обут в скъсани джинси.
— Искате ли… — попита жената в червено. Каза и още нещо, но Роланд не разбра думите и. „Храна или вода“ — помисли си той. Този червен плат не беше памучен. Приличаше донякъде на коприна, но…
— Джин — отвърна някой и Стрелецът разбра думите му. Разбра и нещо повече. Това не беше врата.
Бяха очи. Колкото и невероятно да изглеждаше, това бе някаква карета, която се носеше по небето. Той виждаше през нечии очи. Чии?
Знаеше отговора. Гледаше през очите на Затворника.
ВТОРА ГЛАВА
ЕДИ ДИЙН
1
Сякаш, за да потвърди това откритие, колкото и невероятно да изглеждаше то, внезапно картината се измести встрани. Гледката се преобърна (отново му се зави свят, стори му се, че стои върху кръгла платформа с колелца, която се върти във всички посоки), сетне редицата от седалки като че премина през вратата. Роланд мина покрай няколко жени, облечени в същите червени униформи. Тук бе пълно със странни метални предмети. Въпреки изтощението и болката на него му се искаше да спре за миг движението на платформата, за да разгледа по-добре металните предмети — вероятно някакви машини. Една от тях приличаше на фурна. Жената с униформата, която бе видял първа, вече наливаше джина, който гласът бе поискал. Бутилката, от която тя наливаше, беше стъклена. Съдът, в който сипваше, приличаше на стъклен, но той се съмняваше това да е истинско стъкло.