Роланд не му отговори.
Господарката, която се почувства още по-объркана от думите му, смаяно попита:
— Коя е Криста Маколиф? Може би е от изчезналите Конници на свободата?
Този път Еди беше озадачен. Какви ли бяха тези Конници на свободата?
Стрелецът го погледна, сякаш искаше да каже: „Не разбираш ли, че жената е в шок?“
Младежът си помисли: „Зная за какво намекваш, приятелю Роланд, но нещо не се връзва. Самият аз бях леко шокиран, когато ти нахлу в главата ми, но въпреки това не загубих паметта си.“
Всъщност здравата се бе изплашил и в мига, когато тя премина през вратата. Беше приклекнал до безжизненото тяло на Роланд и държеше ножа на милиметри от гърлото му, но изобщо нямаше намерение да го забие… поне не в този момент. Взираше се като хипнотизиран през отворената врата, когато пътеката между щандовете в „Мейси“ като че се втурнаха напред; гледката му напомни за филма „Сияние“, когато зрителят виждаше всичко през очите на момченцето, каращо велосипедчето си с три колела по коридорите на хотела, обитаван от призраци. Спомни си още как малчуганът беше видял двамата мъртви близнаци в един от коридорите. Но сега всичко свърши много по-прозаично; в края на пътеката имаше бяла врата, а надписът на табелката гласеше: „Забранено е пробването на повече от два тоалета.“ Еди беше съвсем сигурен, че вижда универсалния магазин „Мейси“.
Видя как някаква чернокожа ръка се протегна и отвори бялата врата, а в далечината мъжки глас (Еди беше сигурен, че разпознава гласа на ченге, тъй като често си беше имал работа с полицията) крещеше, че тя трябва да се откаже, че е попаднала в капан и още повече усложнява положението си; за миг младежът зърна в огледалото отражението на негърката в инвалидната количка и си помисли: „Господи, ченгето всеки момент ще я настигне и не и завиждам, като си представя какво ще и се случи.“
След секунда изображението се преобърна и той видя себе си, сякаш се наблюдаваше отстрани. Картината шеметно се понесе към него; прииска му се да вдигне ръка и да закрие очите си; внезапно почувства, че не ще издържи, ако гледа през два чифта очи — беше сигурен, че ще полудее — ала всичко се случи толкова бързо, че той дори не успя да помръдне.
Инвалидната количка влетя през вратата, която се оказа прекалено тясна. Колелата със скърцане се врязаха в касата. В същия миг дочу още някакъв глух звук, сякаш се късаше плат; в паметта му изплува странната дума „плацента“, която всъщност не би могъл да си спомни, тъй като изобщо не я беше чувал. Сетне количката с жената се понесе към него по утъпкания крайбрежен пясък; непознатата вече изглеждаше изумена, всъщност тя изобщо не приличаше на жената, която Еди беше зърнал за миг в огледалото. Изумлението и беше напълно оправдано: невъзможно е да се озовеш за секунда от пробната в „Мейси“ на океанския бряг в някакъв забравен от Бога свят, където имаше омари с размерите на малко коли, и да не се почувстваш зашеметен. По този въпрос Еди Дийн можеше да говори от собствен опит.
Инвалидната количка с жената се придвижи още метър-два, сетне спря — не можеше да продължи нагоре по стръмния склон, едрозърнестият пясък също пречеше на движението. Ръцете и вече не въртяха колелата, както преди малко, когато количката се носеше по прохода между щандовете („Ако утре се събудите с болки в раменете, госпожо, виновен ще бъде сър Роланд“ — с горчивина си помисли Еди), Непознатата се вкопчи в страничните облегалки и подозрително изгледа двамата мьже.
Отворената врата зад нея вече беше изчезнала. Всъщност думата „изчезнала“ не бе съвсем точна. Вратата сякаш се сгъна, създаде се същият ефект, който се получава, когато филм се превърта отзад напред. Това се случи в мига, когато човекът от охраната се втурна през обикновената врата между магазина и пробната. Блъсна я с всичка сила — очевидно очакваше да бъде заключена. Еди си помисли, че навярно човекът ще разбие главата си в стената на пробната, ала не му беше съдено да види какво ще се случи. Преди смаляващото се пространство на мястото, където доскоро беше вратата между двата свята, напълно да изчезне, младежът видя как всичко отвъд престана да се движи.
Вече не гледаше кадри от филм, а фотография. Виждаха се само следите, оставени в пясъка от колелата на инвалидната количка, които започваха от никъде и водеха до мястото, където сега седеше чернокожата жена.
— Ако обичате, обяснете ми коя съм и как се озовах тук — промълви тя и в гласа и прозвучаха умоляващи нотки.