Ако си отдал сърцето си на Кулата, Роланд, с теб е свършено. Безсърдечното създание е лишено от способността да обича и по нищо не се отличава от звяра. Може би да бъде звяр не е толкова страшно, но по принцип човекът, който се е превърнал в животно, накрая става чудовище. Да допуснем, че постигнеш целта си. Какво ще се случи, ако чрез безсърдечието си щурмуваш Тъмната кула и успееш да я превземеш? Ако в сърцето ти цари само мрак, ти постепенно ще се превърнеш от звяр в чудовище. Да постигнеш целта си като безсърдечен звяр ще бъде едновременно печално и смешно; все едно да дадеш на слон увеличително стъкло. Ала съвсем друго е да преследваш химерата си, след като си се превърнал в чудовище…
Преди всичко ще ти се наложи да платиш мило и драго. Ала струва ли си да имаш онова, за което си мечтал, след като не изпитваш никакви чувства?
Стрелецът си спомни за Алис и за момичето, което някога го чакаше на прозореца, спомни си и за сълзите, пролети над бездиханното тяло на Кътбърт. О, тогава беше обичал, ала това бе толкова отдавна…
— Искам да обичам! — възкликна той.
Ала когато Еди се просълзи от риданията на жената, очите на Стрелеца останаха сухи като пустинята, която беше прекосил, отправяйки се към намръщеното море.
5
Реши по-късно да отговори на въпроса на младежа. Трябваше да го предупреди да бъде нащрек с непознатата. Причината, поради която паметта и изневеряваше, беше съвсем елементарна. В съзнанието и живееха две жени. И едната беше изключително опасна.
6
Еди и разказа всичко, което знаеше, като премълча част от истината за престрелката.
Когато свърши, жената дълго мълча, само кършеше ръцете си, отпуснати на скута и.
По ерозиралите склонове на планините, простиращи се на изток, течаха многобройни ручейчета. От тях Роланд и Еди се бяха снабдявали с вода, докато се движеха на север. Отначало наливането на живителната течност беше задължение на младежа, тъй като Стрелецът бе много немощен. После започнаха да се редуват и всеки път губеха все повече време в търсене на ручей. С отминаването на дните апатията им нарастваше, ала поне не се бяха разболели. Засега.
Стрелецът беше ходил за вода вчера, днес беше ред на младежа, но Роланд преметна през рамо празните кожени мехове и безмълвно се отдалечи. Еди беше смаян. Упорито отказваше да се трогне от жеста и от която и да било постъпка на Стрелеца, но все пак установи, че сърцето му се е размекнало.
Непознатата изслуша разказа му, без да го прекъсва и без да откъсва очи от него. От време на време на младежа му се струваше, че тя е едва пет години по-голяма от него, понякога изглеждаше по-възрастна поне с петнайсет. Ала едно му беше пределно ясно — започваше да се влюбва в нея.
Когато свърши, жената дълго мълча; не гледаше към него, а към вълните, които нощем изхвърляха на брега омари, задаващи странни и дълбокомислени въпроси. Беше описал животинките най-подробно. По-добре беше предварително да сплаши непознатата, отколкото да я остави неподготвена за гледката, която я очакваше. Навярно тя щеше да откаже да се храни с тях, особено след като научеше какво са сторили на Роланд и след като ги разгледаше отблизо. Ала скоро гладът щеше да я накара да забрави отвращението си. Очите и бяха вперени някъде в далечината. След няколко минути младежът наруши мълчанието.
— Одета… — Беше му казала, че се нарича Одета Холмс, а той си бе помислил, че това е най-хубавото име на света.
Жената тръсна глава, отново го погледна, леко се усмихна и произнесе само една дума:
— Не.
Еди смаяно я зяпна, питаше се какво да отговори. Хрумна му, че никога досега не си беше представял колко значения може да има обикновеното отрицание. Накрая промълви:
— Не разбирам. Какво отричаш?
— Всичко това. — Одета вдигна ръка (той забеляза, че раменните и мускули са силно развити и все пак ръцете и изглеждаха нежни) и посочи към океана, небето и брега, към ерозиралите хълмове, сред които Стрелецът навярно търсеше ручей (а може би вече беше разкъсан от някакво ново и интересно чудовище… Еди потръпна от тази мисъл). Накратко казано, жестът и се отнасяше за целия свят, който ги заобикаляше.
— Разбирам как се чувстваш. Отначало и на мен ми се струваше, че съм попаднал в някакво несъществуващо, измислено място. — Внезапно той се запита дали наистина е било така. Като си спомнеше за онези дни, неволно си даваше сметка, че просто се беше примирил със съдбата си, може би защото се чувстваше много зле като всеки наркоман, който е лишен от обичайната си доза. — Ще свикнеш — добави с лека усмивка.