Одета смаяно го изгледа, после отново кимна.
— Хайде, разкажи ми как те удариха с тухла — настоя младежът.
— Най-малката сестра на майка ми щеше да се омъжва. Казваше се София, но мама винаги я наричаше Синята сестричка заради предпочитанието и към този цвят. „Във всеки случай тя си въобразява, че синьото и харесва“ — казваше мама. Ето защо я наричах Синята леля още преди да се запозная с нея. Сватбата беше много хубава. След венчавката имаше прием. Спомням си всички подаръци, които гостите бяха донесли. — Тя се засмя и добави: — Когато си дете, всички подаръци ти изглеждат прекрасни.
Еди също се усмихна.
— Права си. Човек никога не забравя подаръците — не само своите, но и онези, които са получили приятелите му.
— По онова време баща ми започна да печели повече, но на мен ми се казваше, че нещата потръгнали. Това беше любимата фраза на мама. Веднъж, когато и съобщих, че момиченцето, с което винаги си играех, ме е попитало дали баща ми е богат, тя отвърна: „Ако другите ти приятели ти зададат подобен въпрос, ще отговаряш, че нещата са потръгнали.“ Родителите ми вече можеха да си позволят да подарят на Синята леля прекрасен порцеланов сервиз… спомням си, че…
Тя внезапно млъкна, сетне докосна слепоочието си, като че беше усетила пристъп на главоболие.
— Какво си спомняш, Одета?
— Ами… мама и подари специална…
— Какво?
— Извинявай, заболя ме глава… не мога да произнасям правилно думите. Всъщност не знам защо си правя труда да ти разказвам тази история.
— Защо, неприятно ли ти е?
— Не. Исках да кажа, че майка ми и подари специална чиния. Беше бяла, с тънка синя ивица по ръба. — Одета се поусмихна, а Еди си помисли, че усмивката и е пресилена. Кой знае защо споменът я тревожеше и я беше накарал да забрави необикновеното положение, в което се беше оказала, въпреки че ситуацията би трябвало напълно да е погълнала вниманието и.
Еди почувства странно безпокойство.
— Струва ми се, че и сега виждам чинията съвсем ясно, както виждам теб, Еди. Мама я подари на Синята леля, а тя се разрида, като я видя. Мисля, че беше виждала подобна чиния, когато с мама са били още деца, но естествено родителите им не можели да си позволят такава скъпа вещ. Нито едно от децата в семейството не било получавало специални подаръци. След приема Синята леля със съпруга си заминаха на сватбено пътешествие в планините Грейт Смоуки. Заминаха с влак. — Тя погледна към Еди.
— Във вагона за Джим Кроу — промълви младежът.
— Точно така. По онова време негрите дори се хранеха във вагона, определен за тях. Демонстрациите в градчето Оксфорд са насочени срещу расовата дискриминация.
Одета го погледна — вероятно очакваше Еди да започне да я убеждава, че светът около нея е реален, ала той беше погълнат от собствените си спомени: смътно му се мярнаха мокри пелени, струваше му се, че вече е чувал за градчето Оксфорд. Внезапно в паметта му нахлуха още думи… една фраза, която Хенри повтаряше като папагал, докато майка му му извика да замълчи, защото искала да чуе какво ще съобщи Уолтър Кронкайт.
„Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — това беше фразата, която Хенри монотонно повтаряше. Еди се опита да си спомни още нещо, но не успя, което изобщо не беше чудно — по онова време е бил едва тригодишен. „Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — от тези думи го побиваха тръпки.
— Еди, какво ти е?
— Нищо. Защо питаш?
— Забелязах, че потръпна.
— Може би патокът Доналд се е разходил върху гроба ми.
Одета се разсмя и продължи разказа си:
— Поне аз не помрачих сватбата. Нещастието с мен се случи, когато вървяхме към гарата, за да вземем влака. Бяхме, нощували при приятелка на Синята леля, на сутринта баща ми повика такси. Колата пристигна много бързо, ала щом шофьорът видя, че сме цветнокожи, побърза да отпраши, сякаш беше видял самия Сатана. Приятелката на леля ми вече беше тръгнала с багажа към гарата — имахме доста куфари, и тъй като възнамерявахме да прекараме една седмица в Ню Йорк. Спомням си как баща ми каза, че с нетърпение очаква да види грейналото ми лице, щом чуя звъна на часовника в Сентръл Парк и видя танцуващите животинчета.
Накрая той предложи да отидем пеш до гарата. Мама побърза да се съгласи; заяви, че идеята била прекрасна, до гарата нямало и два километра, не било зле да се поразтъпчем след трите дни пътуване с влак и преди новото пътуване, което щеше да продължи шест-седем часа. Баща ми мигом добави, че и времето било прекрасно, но макар да бях едва на пет, разбрах, че е побеснял от гняв, а мама бе дълбоко оскърбена; страхуваха се да повикат друго такси, за да не се повтори унизителната случка.