Тръгнахме по улицата. Вървях далеч от бордюра, защото мама искаше да бъда по-далеч от уличното движение. Спомням си как се питах дали лицето ми действително ще засияе като видя часовника в Сентръл Парк и дали пък няма да се загрее като електрическа крушка; в този момент тухлата ме удари по главата. Пред очите ми притъмня. После започнаха сънищата. Бяха много реални… — Тя се усмихна.
— Като този, Еди.
— Тухлата случайно ли падна или някой те замери с нея?
— Така и не се разбра. Много по-късно, когато вече бях на шестнайсет, мама ми каза, че полицаите пристигнали на местопроизшествието и открили, че няколко тухли липсват от фасадата на зданието, а други се държат на косъм. Четириетажната сграда трябвало да бъде разрушена, ала там все още имало хора. Особено нощем.
— Ясно — промълви Еди.
— Никой не бил забелязал от зданието да излиза човек, ето защо инцидентът бил обявен за нещастен случай. Мама твърдеше, че е повярвала на тази версия, но аз бях сигурна, че лъже. Дори не се опита да сподели с мен какво мисли баща ми. Двамата още не се бяха съвзели от унижението, което им беше причинил таксиметровият шофьор. Поведението му ги караше да мислят, че някой е надникнал през прозореца на онази изоставена сграда, видял ни е да се приближаваме и е решил да хвърли тухла върху главите на черните мутри… Между другото, скоро ли ще се появят онези омари?
— Не — отговори Еди. — Появяват се, когато падне мрак. Значи си въобразяваш, че всичко това е сън, подобен на онези, които са те спохождали, докато си била в кома поради удара с тухла. Мислиш, че и сега ти се е случило нещо подобно, само че този път са те ударили с тояга или с нещо подобно.
— Да.
— Струва ми се, че те тревожи и още нещо, което премълчаваш.
Лицето и гласът на Одета бяха спокойни, ала съзнанието и беше изпълнено със страховити изображения, които по някакъв начин бяха свързани с градчето Оксфорд. Каква беше онази песничка? „В лунна нощ убити са двама другари, най-добре е с разследването някои да се натовари.“ Може би не си спомняше съвсем точно текста, но беше близо до смисъла му. Съвсем близо.
— Възможно е да съм изгубила разсъдъка си — промълви тя.
7
Първото, което хрумна на Еди, бе: „Ако мислиш, че си изгубила разсъдъка си, напълно си смахната.“ Ала размисли и реши да не спори. Дълго време мълча; седеше до инвалидната количка и машинално свиваше дланите си в юмруци.
— Наистина ли си бил наркоман? — наруши мълчанието Одета.
— Още съм — отговори той. — Пристрастеността към наркотиците е като пристрастеността към алкохола или към силните усещания. Никога не можеш да се откажеш от тях. Казвали са ми го много пъти и аз привидно се съгласявах, но едва сега се убедих, че това е истина. Още жадувам за хероина… по-скоро съзнанието ми жадува за него, въпреки че тялото ми преодоля зависимостта от дрогата.
— Какво имаше предвид, като говореше за силни усещания?
— Нещо, което не е било измислено по твое време. Създава се на основата на кокаина… въздействието му… ами все едно да замениш взривно устройство с атомна бомба.
— Изпробвал ли си го?
— Не, разбира се. Вече ти обясних, че си падам по хероина.
— Не приличаш на наркоман.
Еди действително изглеждаше много добре… само дето от тялото и от дрехите му се разнасяше воня (той се къпеше и се переше, но тъй като не разполагаше със сапун, резултатът беше отчайващ). Когато Роланд се появи в живота му, младежът беше късо подстриган (тази прическа му придаваше по-благонадежден вид при преминаването на митницата) и косата му още имаше приличен вид. Всяка сутрин той се бръснеше, използвайки острия нож на Роланд — отначало действаше много плахо, сетне свикна и доби по-голяма увереност. Когато Хенри замина за Виетнам, Еди беше прекалено малък да се бръсне, пък и брат му сякаш изпитваше отвращение от тази процедура; никога не си пусна брада, но често по три-четири дни се разхождаше с набола четина, докато накрая майка му започваше да му натяква да „окоси ливадата“. Ала след завръщането си от Виетнам Хенри се промени: вманиачи се не само по отношение на бръсненето, но и на личната си хигиена. Не пропускаше да напудри стъпалата си с талк след къпане, миеше си зъбите три-четири пъти дневно, използваше специална вода за освежаване на дъха, дрехите му винаги бяха поставени на закачалки. Успя да внуши и на брат си този „хигиенен фанатизъм“. Двамата се бръснеха сутрин и вечер. Тези навици дълбоко се бяха вкоренили в съзнанието на Еди като всичко друго, на което го беше научил Хенри. Включително навика „да се боцка“.