— В краен случай бих могла да действам, съобразявайки се с третото ти предположение, ако дадената ситуация не се промени…, но при едно условие: да разбереш, че има огромна разлика между онова, което се е случило с теб и с мен. Толкова огромна, че си пропуснал да я забележиш.
— Тогава ми я покажи.
— В съзнанието ти няма бели петна. А аз установих, че ми се „губят“ големи периоди от време.
— Не разбирам.
— Много е просто: ти си спомняш всичко, което ти се е случило: самолета, нападението на този… — Тя намръщено кимна към хълмовете, накъдето се беше отправил Стрелецът. — Спомняш си как си скрил наркотиците, как те е арестувал митничарят и всичко останало. Историята ти е невероятна, но в нея няма липсващи звена… Ще ти разкажа какво се случи с мен. Върнах се от Оксфорд и бях посрещната от нашия шофьор Андрю, който ме закара вкъщи. Изкъпах се и внезапно ми се приспа. Измъчваше ме страхотно главоболие, а от опит знаех, че единственият лек за мигрената е сънят. Наближаваше полунощ, но реших да гледам последните новини по телевизията. Неколцина от сподвижниците ми бяха освободени, но повечето още бяха в затвора. Исках да разбера какво се е случило с тях. Облякох халата си и отидох да включа телевизора в дневната. Говорителят започна емисията, съобщавайки за последната реч на Хрушчов относно американските съветници във Виетнам. Точно когато каза: „Ще излъчим репортаж от…“, внезапно изчезна и аз се озовах на този бряг. Казваш, че си ме видял през някаква вълшебна врата, която сега е изчезнала, да крада в универсалния магазин „Мейси“. Всичко това е пълен абсурд, но дори да беше истина, не бих крала фалшиви скъпоценности. Не обичам да се кича с бижута.
— Погледни ръцете си, Одета — промълви младежът.
Тя смаяно се втренчи в „диаманта“ на кутрето си, който, съдейки по размерите му, очевидно беше фалшив, и към пръстена с опал на средния си пръст; камъкът беше огромен, а изработката груба, което също подсказваше, че пръстенът е евтина имитация.
— Сигурна съм, че сънувам — упорито повтори тя.
— Престани да дрънкаш едно и също като повредена плоча! — Този път Еди наистина се разгневи. — Всеки път, когато ти докажа, че в историята ти има несъответствия, предпочиташ да се скриеш зад идиотската фраза, че „сигурно сънуваш“. Крайно време е да приемеш истината, Дета.
— Не ме наричай така! Ненавиждам това име! — пискливо изкрещя тя и той изплашено отскочи назад.
— Извинявай… не знаех.
— А пък аз знам, че докато седях в дома си по халат и гледах новините в полунощ, внезапно се озовах напълно облечена на някакъв пуст бряг и вече беше ден. Сигурна съм, че в действителност някой здравеняк помощник-шериф с огромно шкембе ме е ударил с палка по главата — това е всичко.
— В такъв случай не би трябвало да си спомняш нищо след пребиваването си в Оксфорд.
— М-моля? — несигурно промълви тя.
Може би разбираше истината, но отказваше да я приеме. Като в случая с пръстените.
— Ако са те ударили в Оксфорд, защо си спомняш как си се прибрала у дома?
— В подобни случаи не всичко се подчинява на логиката. — Одета потърка слепоочията си. — Слушай, предпочитам да прекратим този разговор. Отново ме връхлетя страхотно главоболие. Имам чувството, че черепът ми ще се пръсне.
— Знай едно: независимо дали е логично или не, човек вярва в онова, което му се иска. Видях те в „Мейси“, Одета. Видях те да крадеш. Казваш, че никога не би откраднала каквото и да било, но преди малко заяви, че не носиш бижута. Опитваше се да ме убедиш в това, въпреки че няколко пъти погледна към ръцете си, докато разговаряхме. Пръстените си бяха там и преди, но ти сякаш не ги забелязваше, докато те накарах да ги видиш.
— Не желая да разговаряме на тази тема! — извика тя. — Главата ми ще се пръсне от болка.
— Добре. Но признай, че си загубила представа за времето и това не се е случило в Оксфорд.
— Остави ме на мира — мрачно измърмори тя.
Еди видя как Стрелецът бавно слиза по склона с пълните мехове — единият беше привързал към колана си, а другият беше преметнал през рамо. Изглеждаше много уморен.
— Иска ми се да ти помогна, Одета — промълви младежът, — но как да го сторя, като не вярваш, че съм от плът и кръв?
Остана до нея още няколко секунди, ала тя не вдигна глава, а продължи да масажира слепоочията си. Еди тръгна да посрещне Роланд.
8
— Седни — каза младежът и пое меховете. — Изглеждаш зле.