— Наистина ми е лошо. Чувствам, че отново ще се разболея.
Еди погледна към зачервеното му лице, забеляза колко напукани са устните му и кимна.
— Надявах се да не се случи, но въобще не съм изненадан, приятел. Не проведохме пълно лечение. Балазар не разполагаше с достатъчно кефлекс.
— Не те разбирам.
— За да се справиш с инфекцията, трябва да получиш определена доза пеницилин. Не го ли сториш, само „потискаш“ болестта; след няколко дни отново се появяват същите симптоми. Ще ни бъдат необходими още лекарства, но за тази цел ще се наложи да минем през вратата в отвъдния свят. Междувременно трябва да си почиваш, да не се преуморяваш. — Докато говореше. Еди си помисли, че Одета е без крака, а разстоянията, които трябваше да изминават, за да намерят вода, ставаха все по-големи. Сега беше най-неподходящият момент Стрелецът отново да се разболее. Младежът горчиво се питаше възможно ли е положението да се влоши още повече… и си отговаряше, че от това по-лошо не можеше да има.
— Трябва да ти съобщя нещо за Одета.
— Така ли се казва тази жена?
— Ъ-хъ.
— Много хубаво име.
— Да. И на мен ми харесва. Ала не ми харесва как Одета реагира на присъствието си тук. Убедена е, че този свят е нереален, че го вижда в съня си.
— Зная. Зная още, че тя не ме харесва, прав ли съм?
„Напълно — помисли си младежът, — но това не и пречи да си въобразява, че си много правдоподобна халюцинация.“
Предпочете да замълчи, само кимна.
— Ще ти призная нещо — продължи Стрелецът. — Тя изобщо не е жената, която доведох тук.
Еди смаяно го изгледа, сетне възбудено закима. Спомни си неясното отражение в огледалото, свирепото лице…
Роланд беше прав! Разбира се, че беше прав! Жената от „Мейси“ изобщо не беше Одета.
Внезапно си спомни ръцете, които небрежно опипваха копринените шалове и също така небрежно бяха започнали да прибират фалшивите бижута в голямата чанта… сякаш жената искаше да я заловят на местопрестъплението. Ала пръстените и бяха същите, които сега носеше Одета.
„Това изобщо не означава, че ръцете са били нейните“ — помисли си той, улавяйки се за нелепото обяснение като удавник за сламка. Сетне горчиво си каза, че не трябва да се самозалъгва. Беше успял добре да разгледа ръцете и — бяха досущ като на жената от „Мейси“ — нежни, с дълги пръсти.
— Не — замислено продължи Стрелецът, — не е същата. — Сините му очи се втренчиха в лицето на Еди.
— Ръцете й…
— Слушай — прекъсна го Роланд, — слушай внимателно. От това може би зависи животът на всекиго от нас: моят, защото отново се разболях, а твоят — защото си се влюбил в нея.
Младежът мълчеше.
— В тялото и живеят две жени. Когато проникнах в нея, беше едната, а когато се върнах тук, се появи другата.
Този път Еди направо онемя.
— Имаше и още нещо, което ми се стори странно, но или не успях да го проумея, или се изплъзва от паметта ми. Тогава си помислих, че е много важно.
Погледът му се плъзна покрай Еди към инвалидната количка, която стоеше в края на следите от гумените колела, появяващи се от никъде. Сетне той отново погледна към младежа.
— Не разбирам как е възможно това, но те предупреждавам да бъдеш нащрек. Разбра ли?
— Да… — едва успя да изрече той, който имаше чувството, че се задушава. Разбираше (или по-точно беше гледал в редица филми онова, за което говореше Стрелецът), ала нямаше сили да отговори. Роланд сякаш го беше нокаутирал.
— Добре. Защото жената, в чието съзнание проникнах от другата страна на вратата, беше не по-малко опасна от омарите, които нощем излизат от океана.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДЕТА В ОГЛЕДАЛНИЯ СВЯТ
1
„Трябваше да бъдеш нащрек“ — беше казал Стрелецът и Еди се бе съгласил, въпреки че не разбираше какво му говорят; онази част от съзнанието на младежта, където се спотайваше инстинктът за самосъхранение, очевидно не възприемаше предупреждението. Стрелецът го осъзнаваше… за щастие на Еди.
2
Посред нощ очите на Дета Уокър внезапно се отвориха. Бяха ясни и необикновено интелигентни.
Тя си спомняше всичко — как се съпротивляваше, как я бяха завързали за количката, как и се подиграваха и я наричаха „черномутреста мръсница“.