Гледката отново се измести, преди Стрелецът да успее да разгледа всичко. Нов главозамайващ завой и пред очите му се изправи метална врата. На нея имаше светеща табелка. Тази дума Роланд успя да прочете. „СВОБОДНО“, пишеше на вратата.
Сега гледаше надолу. В полезрението му се появи ръка, която хвана дръжката на вратата. Видя маншета на синя риза, леко повдигнат и разкриващ малки черни косъмчета. Дълги пръсти. На един от тях имаше пръстен с камък, може би рубин или просто червеникаво стъкълце. Стрелецът се спря на втората възможност — камъкът бе прекалено голям и просташки, за да бъде истински.
Металната врата се отвори и той се озова пред най-странната тоалетна, която бе виждал. Цялата беше от метал.
Краищата на металната врата се разминаха с вратата на морския бряг, през която гледаше Роланд. Той чу шума от затварянето и заключването и. Поредният главозамайващ завой му бе спестен, затова предположи, че човекът, през чиито очи гледаше, е протегнал ръка и е затворил вратата, без да се обръща.
Сетне гледката наистина се завъртя, макар и не на сто и осемдесет градуса. Пред очите му се появи огледало; в него се оглеждаше лице, което Роланд бе видял веднъж… на карта за таро. Същите черни очи и коса. Лицето бе спокойно, но бледо, а в очите — очите, през които наблюдаваше, сега гледаха право в него — Стрелецът забеляза ужаса на маймуно подобното същество от картата за таро.
Човекът трепереше.
И той е болен.
Сетне си спомни Норт, който пушеше дяволска трева.
Сети се за Оракула.
Душата му е завладяна от демон.
Изведнъж разбра, че може би знае какво е това „ХЕРОИН“: нещо като дяволската трева.
Малко разочароващо, нали?
Без да се замисли, с непоколебимостта, която го беше направила последния от всички, последният, който беше продължил похода си, дълго след като Кътбърт и другите бяха загинали или пък се бяха отказали, бяха извършили самоубийство или предателство, или пък просто се бяха отрекли от идеята да открият Кулата; с непоколебимата решителност, лишена от всякакво любопитство, която го бе превела през пустинята и през всичките онези години, които предшестваха пустинята и смъртта на човека в черно, Стрелецът прекрачи прага.
2
Еди поръча джин с тоник — може би идеята да мине пиян през нюйоркската митница не бе толкова добра, защото много добре знаеше, че започне ли веднъж, спиране няма — но трябваше да пийне нещо.
„Ако трябва да се спуснеш надолу, но не можеш да намериш асансьор — бе казал веднъж Хенри, — ще трябва да се справиш. Дори ако се наложи да копаеш с лопата.“
След като даде поръчката си и стюардесата се отдалечи, на Еди започна да му се повдига. Не бе сигурен, че му се повръща, но трябваше да вземе мерки. Да минеш през митницата с половин кило чист кокаин под всяка мишница и да лъхаш на джин не е много добре. Да минеш през митницата с петна от бълвоч по панталоните е направо ужас. Така че трябваше да вземе мерки. Вероятно прилошаването щеше да отмине както обикновено, но най-добре беше да вземе мерки.
Трябваше му една доза. Така го бе посъветвал онзи велик мъдрец и заклет наркоман Хенри Дийн.
Седяха на терасата на „Риджънси Тауър“. Не бяха постигнали съгласие, но бяха на крачка от него. Слънцето напичаше лицата им както в доброто старо време, когато Еди току-що бе започнал да смърка, а Хенри бе боднал първата си инжекция.
„Всички свършват с иглата — казваше Хенри, — но всеки започва по различен начин.“
А Еди, надрусан безпаметно, се бе изкискал лудешки, тъй като разбираше какво има предвид брат му. Обаче Хенри дори не се бе усмихнал.
Той си спомни как попита брат си как се изразяваш, когато някой наркоман (бяха изминали точно шестнайсет месеца от деня, в който си бяха обещали никога да не станат наркомани) си бие свръхдоза.
„Това се нарича печена пуйка“ — бе отвърнал Хенри, без да се замисля. На лицето му беше изписана изненада, приличаше на човек, който е направил нещо, което се е оказало много по-смешно, отколкото е очаквал. Двамата се спогледаха и се запревиваха от смях. Но сега на Еди изобщо не му беше до смях.
Тръгна по пътечката между седалките, погледна табелката с надпис „СВОБОДНО“ и отвори вратата.