Спомняше си чудовищата, които излязоха от океана, и как онзи, по-възрастният, уби едно от тях. По-младият запали огън и се залови да приготвя вечерята, сетне усмихнато и предложи парче горещо месо, нанизано на шиш. Тя си спомняше как го беше заплюла в лицето, спомняше си как ехидната му усмивка внезапно се беше превърнала в намръщена гримаса, типична за белите хора. Той я зашлеви и заяви: „Добре, чернилко. Скоро ще ме молиш за храна. Обзалагам се.“ Сетне двамата с Най-лошия човек се засмяха. Лошият донесе парче телешко, наниза го на шиш и започна да го пече над огъня… а докъдето и стигаше погледът, се простираше брегът на това непознато място, където я бяха довели насила.
Миризмата на печеното беше много съблазнителна, ала Дета се престори, че не я усеща дори когато по-младият размаха шиша под носа и и затананика: „Хапни си, черна кучко, хайде, опитай!“ Тя седеше като вкаменена и се преструваше, че изобщо не го забелязва.
После беше заспала. А сега, щом се събуди, откри, че въжетата, с които я бяха привързали към количката, бяха изчезнали. Всъщност вече не беше на количката, а лежеше върху одеяло, беше покрита с друго и се намираше далеч от линията на прилива, докъдето достигаха омарите и ловяха непредпазливите чайки. Погледна наляво и не видя нищо.
Обърна се надясно и забеляза двамата мъже, които също бяха завити с одеяла и спяха. По-младият беше по-близо до нея, а Най-лошият човек беше свалил кобурите си и ги бе сложил до себе си, без да извади револверите.
„Издъни се, педераст такъв“ — помисли Дета и се претърколи към него. Едрият пясък хрущеше под тежестта на тялото и, ала звукът се заглушаваше от воя на вятъра, шума на вълните и шумоленето на прокрадващите се чудовища. Подобно на тях тя бавно пълзеше по пясъка и очите и страховито проблясваха.
Добра се до кобурите и извади единия револвер. Беше тежък, с гладка дървена дръжка и изглеждаше необикновено опасен в ръката и. Тежестта му не я безпокоеше, защото тя, Дета Уокър, имаше силни ръце. Пропълзя още по-близо до двамата мъже.
По-младият се беше завил презглава с одеялото и хъркаше като дъскорезница, ала Най-лошият човек се размърда в съня си; Дета застина на мястото си, а лицето и се изкриви в ужасяваща гримаса. Когато Роланд се успокои, тя си каза: „Този е истински мръсник. Бъди нащрек, миличка. Бъди нащрек.“
Напипа лостчето на барабана, опита се да го избута, не успя и го дръпна към себе си. Барабанът се освободи.
„Зареден е! Мамка му, зареден е! Първо ще очистя младия глупак, а като се събуди Най-лошият човек, сладко ще му се усмихна и ще му пусна куршум в челото.“
Затвори барабана и понечи да натисне спусъка… сетне размисли. Изчака поредния порив на буйния вятър, издърпа спусъка докрай и допря револвера до слепоочието на Еди.
3
Стрелецът я наблюдаваше през полупритворените си клепачи. Отново го тресеше, но температурата му не беше толкова висока, че да го накара да халюцинира. Ето защо търпеливо чакаше, а очите му бяха като пръст върху спусъка на тялото му, което винаги заместваше револвера му, ако оръжието не му беше под ръка. Жената натисна спусъка. Дочу се изщракване. Разбира се, че ще изщрака… точно така. Когато с Еди бяха донесли меховете с вода, Одета Холмс беше потънала в дълбок сън в инвалидната си количка. Двамата и бяха стъкмили легло на пясъка и внимателно я бяха положили върху разстланите одеяла. Еди беше сигурен, че тя ще се събуди, но Роланд знаеше, че това няма да се случи.
Беше убил омара, младежът беше запалил огън и двамата вечеряха, като не пропуснаха да отделят порция от месото за нея.
После разговаряха и Еди каза нещо, което го порази като внезапно проблеснала мълния. Проблясъкът беше прекалено ярък и мимолетен, за да осъзнае напълно смисъла му, и все пак Стрелецът разбра много — все едно светлината на мълнията му беше помогнала да се ориентира в непозната местност.
Можеше веднага да сподели прозрението си с младежа, но не го стори. Разбра, че трябва да играе ролята на Корт, а когато някой ученик на Корт падаше окървавен след неочакван удар, учителят неизменно заявяваше: „Детето не разбира какво представлява чукът, докато при забиването на гвоздей не удари пръстите си. Ставай и престани да хленчиш, нищожество. Забравил си лицето на своя баща!“ Еди беше заспал, макар че Роланд го беше предупредил да бъде нащрек. Когато Стрелецът се убеди, че и двамата са заспали (Господарката наблюдава по-дълго, защото от нея можеха да се очакват всякакви хитрини), той презареди револвера с празни гилзи и постави оръжието близо до младежа. Сетне зачака. Изминаха час, два, три.